Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
— Ако те могат да пленят и да използват по този начин един от най-силните ни вълци, тогава заплахата от страна на глутницата нищо не значи за тях.
— И това също — съгласих се аз. — Но аз няма да убия някого само за да запазя репутацията на глутницата.
— Тогава защо? — попита Джамил.
Замислих се за миг.
— Защото дадох дума. Те си изкопаха гроба, когато посегнаха на Силви. Остава само да ги заровя.
— Защо? — попита Джамил. — Ти винаги си презирала Силви.
Явно той считаше за важно да отговоря, сякаш въпросът му значеше много повече — поне за него.
— Те не я сломиха. Въпреки всичко, което й причиниха, не успяха да я сломят. Можела е да прекрати мъчението във всеки момент, като предаде глутницата. Но тя не я предаде — търсех най-подходящите думи. — Такава сила и такава преданост заслужават същото в отговор.
— Какво знаеш ти за предаността? — попита Ричард.
— Хайде стига — обърнах се и забучих пръст в гърдите му. — Ако искаш, можем дълго да спорим, след като спасим Грегъри и Вивиан. Силви е била изнасилена групово. Как смяташ, дали са постъпили по-добре с двамата върколаци, които според тях нямат алфа, за да ги защити? — изричах тези думи с тих сподавен глас, защото иначе щях да се развикам. — Ще ги измъкнем и ще ги отведем на безопасно място. И едва тогава можеш пак да започнеш да ми се сърдиш, да ни удавиш в своята ревност и себепрезрение. Но сега имаме работа за вършене. Разбрахме ли се?
Той ме гледа една-две секунди, после едва забележимо кимна.
— Да.
— Чудесно.
Бях оставила дамската си чанта в болницата, но ключът от входната врата и личната ми карта бяха в джоба на палтото ми. Какво друго му е необходимо на едно момиче?
— Имаш ли ключ от входа? — попита Ричард.
— Не започвай пак, Ричард.
— Права си. Права си, а аз не. От два месеца не съм се занимавал с тази работа. Силви ми го каза, но аз не я слушах. Може би ако я бях послушал, тя… нямаше да пострада.
— За Бога, Ричард, спести ми поредния сеанс по самобичуване. Дори да беше самият Атила, Съветът пак щеше да дойде тук. Никакво демонстриране на сила нямаше да ги спре.
— А какво би ги спряло?
Поклатих глава.
— Те са Съветът, Ричард. Чудовища, излезли от кошмарите. А на кошмарите им е все едно колко си силен.
— А кое не им е все едно?
Пъхнах ключа в бравата.
— Това да те изплашат.
Масивната двукрила врата бавно се отвори навътре. Извадих от джоба си браунинга.
— Не трябва да убиваме никого — припомни ми Ричард.
— Знам — рекох аз, но не прибрах пистолета. Не биваше да убивам никого, но Жан-Клод не беше казал, че не бива и да осакатявам. Ако ти се налага да подкрепиш заплахата си, то ранен, който вие и се гърчи на пода, е почти толкова добро средство, колкото и труп. Понякога дори по-добро.
29
Стоях, притиснала гръб в затворената врата, а останалите се бяха подредили ветрилообразно около мен. От високите прозорци се лееше разсеяна мека светлина. На фона на утринните слънчеви лъчи коридорът изглеждаше мрачен и занемарен. Виенското колело се издигаше над къщата с привиденията, огледалния лабиринт и игралните кабини. Всичко това представляваше пълната версия на пътуващ цирк, който всъщност не пътуваше. Миришеше подобаващо: на захарен памук, пуканки, крем във фунийки.
От голямата кръгла циркова шатра, която заемаше цял ъгъл, излязоха двама мъже и тръгнаха към нас. По-високият беше около метър и осемдесет, с широки изправени рамене, светлокестеняв, почти рус. Правата му гъста коса беше дълга до яката на бяла риза, която бе напъхана в бели джинси с бял колан. Носеше бели мокасини на бос крак. Приличаше на човек, който се разхожда по плажа в реклама на кредитни карти. Само дето очите му не бяха подходящи. Бяха оранжеви. Няма хора с оранжеви очи.
Другият беше малко по-нисък, с много късо подстригана тъмнозлатиста коса. Горната му устна бе украсена с тънки кафеникави мустаци, които преминаваха в бакенбарди със същия цвят. На този тип мустаци им беше минала модата още през деветнайсети век. Крачолите на тесния му бял панталон бяха напъхани в лъснати до блясък черни ботуши. Изпод червеното му сако се подаваха бяла жилетка и бяла риза. Приличаше на ловец, който тича след хрътки в преследване на космати зверчета.
Очите му бяха обикновени, кафяви и приятни. Колкото повече се приближаваха двамата, толкова по-странни изглеждаха очите на първия. Бяха направо жълти — не кехлибарени, не кафяви, а просто жълти с лъчисти оранжеви петънца, които излизаха от зениците като спици на колело. Тези очи в никакъв случай не бяха човешки.