Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
— Че да се беше противила тогаз!
— Та мога ли аз, злочестата голтачка, да се противя на един баронски син!?
— Ти подиграваш ли ми се, нещастнице? — избухнах аз. — Не беше кой знае колко отдавна, когато изпощипваше до кръв задника на същия този баронски син. А да не говорим, че за оная работа, дето ти е на езика, от теб научих много повече, колкото някога и през ум ми беше минавало!
— Да, ама сега ми иде да се разкайвам! — изхлипа тя и се обля в искрени сълзи.
Знаех я голяма хитруша, пък и нощта, както вече казах, беше непрогледна, та по-напред се уверих, че сълзите й са непресторени, като прекарах пръст под очите й. Отдръпнах го щелия мокър. Отчаянието й силно ме нажали, защото въпреки нежните волности, които ме свързваха с нея, обичах я само най-приятелски.
— Щом мислиш тъй, Еликс — рекох, — значи трябва чисто и просто да престанем!
— О, не! Не! — извика тя. — В никой случай точно сега, когато наближава да навършиш единайсет години и ставаш вече мъж, хвала на бога!
Сетне поривисто обгърна главата ми със закръглените си ръце и силно я притисна към още по-закръглените си гърди, което ме застави да замълча не само поради туй, че дъх не ми даваха да си поема, но и защото отдавна силно се бях пристрастил към тях, макар и да имах още жълто около устата.
Еликс най-сетне ме пусна, по само за да се разреве и разтрепери още по-силно.
— Че как да не съм за жалене, миличък мой — занарежда тя надвесила се над мен, а сълзите й капеха ли капеха отгоре ми, — като по цял ден си представлявам как се пържа в пъклото, а ония ми ти зли дяволи току ме обръщат с вилите си над огъня ту от едната, ту от другата страна, та хубавичко да изпекат клетата Малка Еликс, при все че тя толкова много обича и господ, и всемогъщия Иисус!
— Никой не може да твърди изнапред, че ще бъде осъден на мъките адови! — прекъснах я аз, далеч по-убеден в хугенотската си теология, отколкото всъщност бе убедителна тя самата.
— И още как! — възрази ми все така през сълзи Малката Еликс, на която тънкостите не убягваха. — Ще се пържа аз там и така го усещам, че чак в костите ме пронизва! Що ли не ми бяха по-малко годинките поне с толкова, с колкото съм по-голяма от теб, та и аз като Малигувица да река, че е било налице насилване и озлочестяване на нещастната слугиня от господарския син! И тогава нито вина щях да имам, нито в грях да се вкарвам.
— Затуй пък лъжата ти щеше да бъде опашата, Еликс! А ако си забравила онез първи милувчици, с които ме подхвана, аз ей сегинка ще ти ги припомня!
— О, не! Нищичко не ща да чуя, немирнико! Махай се! — викна тя, отдръпвайки се от мен. — Ти ме омагьоса с чудната си златиста коса, дето те прави да приличаш досущ на златно екю! Туй обаче е само лъжа и притворство! Ти си Сатаната!
— Не съм и ти добре го знаеш! — рекох гневно. — Сатаната е ето тук! — продължих аз, докосвайки с ръка различни части на тялото й. — И ако посмееш още веднъж да ме наречеш Сатана, отивам да спя при Самсон и няма никога повече да ме видиш!
— О, недей! Недей! — писна тя и като ме прегърна, буйно ме притисна към себе си. — Умолявам те, Пиер дьо Сиорак, не си отивай! Инак от мъка ще се хвърля от кулата в рова!
Заплахата й ни най-малко не ме смути. Твърде често я бях чувал от устата на майка ми, пък и нямаше в Мепеш жена, която винаги, щом я налегнеха черни мисли, да не я повтаряше след нея. Въпреки това се захванах да утешавам Малката Еликс и постепенно жалбите и риданията й стихнаха. Тъкмо мислех, че е заспала вече, когато тя жално промълви:
— Истината е, че съм твърде малка за такъв голям грях.
— Но какво да се прави, щом не желаеш да се откажеш от него? — възразих аз е наивната си логика. (Искрено казано, също никак не държах на това.)
— Аз пък знам! — възкликна тя и рязко седна в постелята. — Ще се помолим на Светата дева да се застъпи за нас пред сина божи!
— Да се молим на Мария!? — възмутих се аз. — Но това би било низко идолопоклонство! Тогава вече наистина ще бъдем прокълнати!
— Не е вярно! Майка ми й се моли скришом всеки божи ден, пък и не само тя, ами и Малигувица, и Гавашет, че и аз самата!
— Какви ги дрънкаш?
— Истина е, ти казвам! Малигувица стъкми в един ъгъл на тавана малък олтар на Пресветата дева с голяма и хубава икона с нейния лик, украсена със сушени цветя. Влизаме там да се помолим и да целунем нозете на светия образ една по една, дордето някоя измежду нас винаги стои отвън, за да пази.
— Майка ми знае ли?
— О, не! Не смеем да й кажем.
— Но защо?
— Защото ядоса ли се, не умее да си държи устата.
— И кога го правите? — попитах, потресен до дъното на душата от изумление.