Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
от мое име.
— Искаш да сключа сделка — поясни Магнус.
Тя го прониза с поглед.
— Речникът ти винаги е бил непростимо в крак с времето.
— Твърдят, че си убила трима ловци на сенки — каза Магнус. — Вярно ли е?
— Те бяха членове на Кръга — отвърна тя и долната й устна потрепери. — Бяха измъчвали и
убивали представители на моя вид…
— Затова ли го направи? За отмъщение? — когато тя не отговори, Магнус продължи: —
Знаеш как постъпват с онези, които убият нефилим, Камила.
Очите й заблестяха.
— Искам да се застъпиш за мен, Магнус. Искам имунитет. Искам Клейва да подпише
обещание, че ако им дам информация, ще пощадят живота ми и ще ме освободят.
— Никога няма да те освободят.
— Никога няма да разберат защо събратята им трябваше да умрат.
— Трябваше да умрат? — повтори Магнус — Интересен подбор на думи, Камила. Да
разбирам ли, че ситуацията е по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед? Че има и нещо
друго, освен кръв или отмъщение?
Тя не отговори, само го гледаше, гърдите й театрално се вдигаха и спускаха. Всичко в нея
беше внимателно нагласено — спускащата се сребриста коса, извивката на шията й, дори
кръвта по китките й.
— Ако искаш да говоря с тях от твое име — каза Магнус, — трябва да споделиш поне нещо
малко. Покажи добра воля.
Тя му се усмихна галантно.
— Знаех, че ще говориш с тях от мое име, Магнус. Знаех, че миналото не е напълно мъртво
за теб.
— Смятай, каквото си искаш — отговори Магнус. — Истината, Камила!
Тя прокара език по долната си устна.
— Можеш да им кажеш — промълви тя, — че получих заповед да убия онези ловци на сенки.
Не ми пречеше да го направя, защото те бяха убивали моя вид и смъртта им беше заслужена.
Но нямаше да я изпълня, ако не ме беше накарал някой много по-силен от мен.
Сърцето на Магнус се разтуптя. Това не му хареса.
— Кой?
Камила обаче поклати глава.
— Имунитет, Магнус.
— Камила…
— Ще ме набучат на кол и ще ме оставят на слънцето да изгоря — каза тя. — Така постъпват
с онези, които убият нефилим.
Магнус се изправи на крака. Шалът му се беше изцапал от пода. Той погледна тъжно
петната.
— Ще направя каквото мога, Камила. Но не ти обещавам нищо.
— Разбира се — промълви тя с полупритворени очи. — Ела тук, Магнус. Приближи се.
Той не я обичаше вече, но тя беше мечта от миналото му, затова пристъпи към нея и застана
достатъчно близо, за да може да я докосне.
— Помниш ли? — попита тихо тя. — Помниш ли Лондон? Партитата в „Де Куинсис”
Помниш ли Уил Херондейл? Знам, че го помниш. А твоето момче, онзи Лайтууд… Те дори
си приличат.
— Така ли? — попита Магнус, сякаш не му беше минавало през ума.
— Красивите момчета винаги са били твоята гибел — каза тя. — Какво може да ти даде
някакво смъртно момче? Десет години, двайсет, преди старостта да сложи ръка върху него.
Четирийсет години, петдесет, преди смъртта да ти го отнеме. Аз мога да ти дам цялата
вечност.
Той докосна бузата й. Беше по-студена от пода.
— Ти можеш да ми дадеш миналото — каза малко тъжно той. — Но Алек е моето бъдеще.
— Магнус… — започна тя.
Вратата на Института се отвори и Мерис застана на прага, на фона на магическата светлина.
До нея стоеше Алек с кръстосани на гърдите ръце. Магнус се зачуди дали Алек беше чул
какво си бяха казали с Камила през вратата. Може би не…
— Магнус — попита Мерис Лайтууд, — стигнахте ли до някакво споразумение?
Магнус отпусна ръка.
— Не съм сигурен, че думата е „споразумение” — каза той и се обърна към Мерис. — Но
има за какво да поговорим.
Вече облечена, Клеъри отиде с Джейс в стаята му. Там той сложи в една торба всичко
необходимо за пътуването им до Града на тишината. Сякаш отиваше на някакво зловещо
парти с приспиване, помисли си тя. Той взе най-вече оръжия — няколко серафимски ками,
стилито си и, след като помисли малко, камата със сребърната дръжка, чието острие вече
беше почистено от кръвта. После облече черното си кожено яке, а тя го гледаше как се
закопчава и изважда кичурите руса коса от яката си. Когато се обърна да я погледне и
преметна чантата през рамо, се усмихна и Клеъри видя леко отчупения му преден ляв резец,
който намираше за очарователен — малък недостатък в иначе безупречния му външен вид.
Сърцето й прескочи и тя отклони поглед — не можеше да диша.
Той протегна ръка към нея.
— Да вървим.
Нямаше как да се обадят на Мълчаливите братя да дойдат да ги вземат, затова Джейс и