Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
13
Убитото момиче
— Твоя приятелка? — Алек беше изумен. Както и Мерис. Саймън също не можеше да каже,
че не е учуден. — Ходил си с вампир? С жена вампир?
— Беше преди сто и трийсет години — каза Магнус. — От тогава не съм я виждал.
— Защо не си ми казал? — попита Алек.
Магнус въздъхна.
— Александър, живея от стотици години. Бил съм с мъже, бил съм с жени, с феи и
магьосници, вампири, и дори с някой и друг дух — той погледна към Мерис, която
изглеждаше леко ужасена. — Прекалено много ли казах?
— Няма проблеми — отвърна тя, макар да звучеше малко тъжно. — Трябва да обсъдя нещо с
Кадир. Сега идвам — тя отиде при Кадир и двамата изчезнаха през вратата. Саймън също се
отдръпна и се направи, че разглежда внимателно един от витражите. Но вампирският му
слух беше достатъчно добър, за да чуе всичко, което Магнус и Алек си казаха, независимо
дали искаше или не. Знаеше, че и Камила можеше да ги чуе. Беше наклонила глава, докато
слушаше, очите й бяха притворени и изглеждаше замислена.
— С колко други си бил? — попита Алек. — Горе-долу.
Магнус поклати глава.
— Не съм ги броил, а и няма значение. Важно е само това, което изпитвам към теб.
— С повече от сто? — попита Алек. Магнус го изгледа безизразно. — Двеста?
— Не мога да повярвам, че водим този разговор — каза Магнус, избягвайки въпроса. Саймън
беше склонен да се съгласи и му се искаше да не го правеха пред него.
— Защо с толкова много? — сините очи на Алек блестяха в полумрака. Саймън не можеше
да каже дали е ядосан. Той не звучеше ядосано, само напрегнато, но Алек беше затворен
човек и може би никога не го показваше повече от това. — Бързо ли ти омръзват хората?
— Аз ще живея вечно — каза Магнус тихо. — За разлика от всички останали.
Алек изглеждаше, сякаш някой го е ударил.
— Значи оставаш с тях, докато са живи и после си намираш друг?
Магнус не каза нищо. Той погледна Алек, очите му блестяха като очите на котка.
— Смяташ, че е по-добре цяла вечност да съм сам?
Устните на Алек потрепериха.
— Отивам да потърся Изабел — рече, и без да каже и дума повече, се обърна и влезе в
Института.
Магнус гледаше как си отива с тъжни очи. Не по човешки тъжни, помисли си Саймън. Очите
му излъчваха вековна тъга, сякаш острите ръбове на човешката тъга с годините са били
шлифовани и станали някак заоблени, както водата в морето изглаждаше острите ръбове на
стъклото.
Магнус погледна косо Саймън, сякаш знаеше какво си мисли.
— Подслушваме ли, вампире?
— Не ми харесва да ме наричат така — каза Саймън. — Имам си име.
— Май ще трябва да го запомня. Все пак след сто-двеста години, ще сме останали само
двамата с теб. — Магнус го гледаше замислено. — Няма да има други.
Тази мисъл накара Саймън да се почувства сякаш е в асансьор, който изведнъж се е откъснал
от въжетата и лети към земята покрай хиляди етажи. Разбира се, мисълта беше минавала
през съзнанието му и преди, но досега винаги я беше отпъждал. Представата, че той ще
остане на шестнайсет, а Клеъри ще остарее, Джейс ще остарее, всички, които познаваше, ще
остареят, ще имат деца, а той изобщо нямаше да се промени, беше ужасяваща.
Да си завинаги на шестнайсет звучеше добре, докато не се замислиш по-сериозно. След това
перспективата не изглеждаше никак примамлива.
Котешките очи на Магнус блестяха яркозелени.
— Да погледнеш вечността в очите не е никак забавно, нали?
Преди Саймън да може да отговори, Мерис се върна.
— Къде е Алек? — попита тя, оглеждайки се объркано.
— Отиде да потърси Изабел — каза Саймън, преди Магнус да е отговорил.
— Много добре — Мерис приглади сакото си отпред, макар да не беше измачкано. — Ако
нямаш нищо против…
— Ще говоря с Камила — каза Магнус. — Но ще го направя насаме. Би ли ме изчакала в
Института, ще дойда при теб, когато приключа.
Мерис се поколеба.
— Знаеш ли какво да я попиташ?
Погледът на Магнус не трепна.
— Да, знам как да говоря с нея. В случай, че има желание да говори, ще го каже на мен.
Изглежда и двамата бяха забравили, че Саймън също е там.
— И аз ли трябва да изляза — попита той, прекъсвайки състезанието по втренчване.
Мерис го погледна объркано.
— А, да. Благодаря ти за помощта, Саймън, но повече нямаме нужда от теб. Можеш да си
вървиш, ако искаш.
Магнус не каза нищо. Саймън сви рамене, обърна се и тръгна към стаичката с изхода, който
щеше да го отведе отвън. На вратата се спря и погледна назад. Мерис и Магнус още говореха, макар пазачът вече да държеше вратата на Института отворена, готов да си тръгне. Изглежда