Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Накрая стигнаха до място, където дъното на валога пропадаше вертикално шест метра надолу върху наклонени шисти, стръмни като детска пързалка. Склонът беше дълъг към двайсет метра, след което стените на валога изведнъж изчезваха като отворена врата и нямаше нищо друго освен парче небе и далечния блясък на еднообразната сребриста равнина.
— Това е ръбът на скалата — каза Даниел и посочи с лъча на фенерчето. — След това има стометрова пропаст. Дотук бяхме.
Той пъхна пръсти в една пукнатина, пробва дали ще издържи тежестта му и се провеси през ръба на урвата с фенерчето в ръка.
— Има ли нещо? — попита Тара.
— Нещо като отвор на пещера. Точно под нас.
Наведе се още повече.
— Почти нищо не виждам. Сипеят го е заринал. Но определено е някакъв вход. — Изправи се и й подаде фенерчето. — Я дръж. И го насочи надолу.
Обърна се, използва стените на валога за опора и се спусна до стръмните шисти отдолу. Движенията му бяха бързи, сякаш беше свикнал е подобен терен. Тара го последва значително по-бавно, като внимателно изпробваше земята с крак на всяка стъпка, преди да прехвърли тежестта си, вкопчила пръсти в скалата.
На дъното намери Даниел клекнал пред малък правоъгълен отвор, издълбан в склона.
— Това ли е? — прошепна тя.
— Ами, това определено е гробница — отвърна той и взе фенерчето от ръката й. — Ето виж, тук скалата е копана, за да се издълбае коридор. Личи къде древните са забивали длетото.
Половината отвор беше затрупан с шисти и камъни и само в горната част беше останало широко един метър свободно пространство. Даниел пъхна глава в отвора и насочи фенера към непрогледната тъмнина. Изведнъж нещо изпърха шумно и излетя в нощта.
— Какво беше това, по дяволите? — стресна се Тара.
— Прилепи. — Той се усмихна. — Те обичат гробници. Няма страшно.
Той обходи още веднъж вътрешността с лъча на фенерчето и пропълзя в отвора. Тара се изправи, готова да го последва. В този момент сипеят под краката й се свлече и тя изгуби равновесие. Залитна и направи отчаян опит да се хване за стените на валога, но целият пласт под краката й поддаде и тя се понесе към ръба на скалата заедно с порой от камъни като по водна пързалка.
— Тара! — извика Даниел.
Тя размахваше трескаво ръце, търсейки нещо, в което да се вкопчи. Тесният улей увеличаваше десетократно шума от свличащите се камъни и й се струваше, че е попаднала в оглушителен бързей. Каменният водопад изригна от края на валога и пропадна в нищото. Даниел стоеше безпомощен на входа на гробницата и наблюдаваше стремглавото й пропадане. Едва съвсем близо до ръба на скалата, когато беше сигурна, че пороят от камъни ще я помете, тя успя да забие крак в една издатина и да спре. Настъпи тишина, след което се чу приглушеното трополене на камъните, които падаха долу.
— Мамка му! — прошепна тя.
Дишаше тежко. Много предпазливо запълзя нагоре, като опираше здраво двата си крака в стените, където скалата беше здрава.
— Как си? — подвикна той.
— На косъм.
— Стой там. Не мърдай.
Изпълзя от гробницата, насочи фенерчето към улея, сграбчи протегната й ръка и я издърпа на равното. Дрехите и лицето й бяха целите в сивкав прах, а ризата й беше скъсана, на лакътя и покрита с кървави петна.
— Ударила си се.
— Нищо ми няма — отвърна тя и отърси косата си от праха. — Хайде най-после да видим какво има в тая гробница.
Той не можа да сдържи усмивката си.
— Аз пък си мислех, че аз съм маниакът. Трябвало е да станеш археолог, Тара.
Тя му се ухили.
— Не е достатъчно вълнуващо.
Навлязоха в тесен стръмен коридор. Лъчът на фенерчето освети полуразрушена тухлена стена, пред която се бяха натрупали камъни и пясък. Даниел дълго стоя пред нея и оглежда коридора.
— Някога целият проход е бил зазидан — каза накрая. — Но с вековете отпред са се трупали камънаци и накрая е останала да се вижда само най-горната част на стената. Този, който е открил гробницата, е разбил тухлите отгоре и е оставил долната част здрава.
Премести лъча към стената на прохода.
— Ето, виждаш ли тухлите?
Покрай стената имаше купчина цели и изпочупени тухли. Той порови из тях и вдигна една. Върху предната й част бяха издълбани фигурите на деветима коленичили мъже с ръце, вързани зад гърбовете, и един чакал, клекнал сред тях.
— Какво е това? — попита тя.
— Печатът на царския некропол. — Той се усмихна. — Деветима обречени грешници, наобиколили Анубис. Щом тухлите, запечатали входа, са си били на мястото с печата на некропола, значи гробницата е била непокътната, когато са я открили. Недокосната от древни времена. Изключителна рядкост.