Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Даниел и Тара останаха на място още няколко минути. След това Даниел много бавно се изправи и надникна иззад върха на скалата. Тя също се надигна и изпрати с поглед отдалечаващата се колона.
— Какво правят тук?
— Били са в гробницата.
Тя го погледна озадачено.
— Е, какво друго да правят тука? Кротка вечерна разходка? С ковчег?
Той излезе иззад скалата и се загледа след мъжете.
— Сигурно знаят някакъв друг път надолу. Който не минава покрай патрулите из Долината на царете. Нали ти казах, тези хълмове са пълни с пътеки, стига да знаеш къде да гледаш.
Той постоя още малко, след което въздъхна дълбоко и преметна чантата на Тара на рамо.
— Искам да се върнеш в къщата на Омар — каза и я поведе надолу за ръка. — Просто следвай пътеката, по която дойдохме, а след това и надолу. После иди в къщата на Омар и стой там.
— А ти какво ще правиш?
— Не се притеснявай за мен. Тръгвай.
Тя издърпа ръката си от неговата.
— Ще търсиш гробницата, нали?
— Естествено, че ще я търся тая скапана гробница! Нали за това дойдохме! Хайде. Ще те изпратя до долу.
— Отиваме заедно. И аз искам да разбера какво става.
— За Бога, Тара! Нямам време да се разправям! Може да се върнат всеки момент!
— Тогава да побързаме.
Тя го подмина и заслиза към дерето. Той я настигна, сграбчи я за рамото и грубо я обърна към себе си.
— Тара, моля те! Нищо не разбираш. Тези хълмове са… опасни. Аз съм работил тук, знам откъде да мина. Ти само ще…
— Какво, Даниел? — Очите й проблеснаха. — Ще съм ти в тежест ли? Това ли искаше да кажеш?
— Не, не в тежест. Просто… не искам да пострадаш.
В гласа му се долавяше някакво отчаяние. Въпреки вятъра челото му беше покрито със ситни капки пот и тя усети, че целият трепери.
— Не искам да пострадаш — повтори той. — Не разбираш ли? Това не е игра.
Замълчаха, впили погледи един в друг. Накрая тя издърпа ръката си.
— Не ми дължиш нищо, Даниел. Няма какво да ми връщаш. Нито какво да ми доказваш. Заедно сме. Ако отидеш ти, отивам и аз, ясно?
Той отвори уста, за да спори, но погледът й му каза, че ще е безполезно.
— Не знаеш в какво се забъркваш.
— Каквото и да е, вече съм се забъркала — отвърна тя. — Вече няма кой знае какъв смисъл да внимавам. Да тръгваме.
Тя се вдигна на пръсти и го целуна.
— Просто не искам да пострадаш — прошепна безпомощно той.
— Някога да ти е минавало през ума, че и аз не искам ти да пострадаш?
Тръгнаха по пресъхналото дере по стъпките на Дравич и хората му. Нощта беше хладна и ниско над земята се бяха; спуснали валма мъгла, които блестяха на лунната светлина като блуждаещи огньове. Някъде отдалеч се чу вой на куче.
Следващите двеста метра дерето продължи да криволичи през равното плато. След това теренът започна да се спуска към южния край на масива.
— От тази страна хълмовете свършват в множество скали — каза Даниел, взирайки се в мрака. — Гробницата вероятно е издълбана, в някоя от тях, някъде близо до дерето. Но къде точно, не знам. Сигурно няма да можем да стигнем дотам без оборудване за алпинисти.
Дерето постепенно премина в стръмен тесен валог, чиито страни се издигаха над главите им като стени. Дъното му се изпълни с големи камъни и трябваше да внимават къде стъпват по сипеите, които се ронеха под краката им като бисквити. Даниел извади фенерче и започна да обхожда валога с лъча светлина. После измърмори:
— Ако това започне да се спуска, изгубени сме. Ще се сринем по хълма с цял водопад камъни. Ако стане още по стръмно, се връщаме. Един Господ ги знае как са довлачили ковчега дотук.
Колкото по-надолу слизаха, толкова по-стръмен ставаше валогът и толкова по-опасни сипеите под краката им. Стените се сближиха дотолкова, че вече можеха да ги докоснат с разперени ръце. Даниел на два пъти се опита да накара Тара да се върне, но тя настоя да продължи с него.
— След като съм дошла дотук, няма да се откажа.