Изгубената армия на Камбиз

Подробностите за последните му придвижвания бяха оскъдни. Знаеше се само, че в средата на деветдесетте е започнал да работи за Саиф ал-Таар и че оттогава е при него. Имаше слухове за тайни банкови сметки, за връзки с неонацистки организации и дори тайно сътрудничество със западните разузнавателни агенции, но повечето от тези слухове бяха измислени. След 1994 германецът не беше попадал в полезрението на закона. Но едно беше сигурно — беше точно такъв престъпник, какъвто го описваха.

Халифа прегледа цялото досие, изправи се, за да се разтъпче, и се разходи до края на вагона, където двамата туристи бяха оставили картите и сега слушаха касетофон. Кимна им за поздрав и ги попита къде отиват. Те не му обърнаха внимание — „Сигурно мислят, че искам да им продам нещо“, помисли си той и се усмихна — така че сви рамене, върна се на мястото си, запали поредната цигара и зачете доклада на патолога от аутопсията на Икбар. Музиката от касетофона се преплете с ритъма на колелата, сякаш и двете бяха част от един и същ напев. Клепачите му натежаха.

Малко преди Бени Суеф влакът спря. Стоя около пет минути, издавайки шумно съскане, сякаш си поемаше дъх, след което потегли отново. След още една минута вратата на вагона зад гърба на Халифа се отвори, след секунда се чу вик и удар. Касетофонът замлъкна рязко. Халифа се обърна.

Трима мъже в черни джелаби стояха над туристите, чийто касетофон лежеше счупен на пода. Единият от мъжете сграбчи момчето за косата, изви главата му назад и с толкова светкавично движение, че Халифа почти не го видя, прокара ножа си през гърлото му. По пода на вагона плисна кръв.