Изгубената армия на Камбиз

Сервитьорът се върна със списъка на вината и Скуайърс върна, очилата на носа си и започна да го чете. Маси подхвана втората половина на хлебчето.

— Има още един малък проблем каза след малко Скуайърс, без да вдига поглед.

— Знаех си — изръмжа Маси. — Сега пък какво?

— Един полицай. От Луксор. Изглежда, е разбрал за липсващите йероглифи.

— Майка му да еба! Ти имаш ли представа какво е заложено тук?

— Имам — отвърна Скуайърс с вече неприкрито раздразнение. — Но не възнамерявам да изпадам в истерия.

— Я не ми се прави на велик, шибан англичанин такъв…

Джемал удари с юмрук по масата и приборите подскочиха.

— Престанете! — изсъска той. — Така няма да стигнем доникъде.

Тримата потънаха в злобно мълчание. Маси погълна остатъка от хлебчето. Скуайърс въртеше разсеяно вилицата си. Джемал тракаше с броеницата си.

— Джемал е прав — обади се накрая англичанинът. — Кавгите между нас са непродуктивни. Въпросът е какво да правим с този полицай от Луксор?

— Мисля, че е очевидно — процеди Маси. — Това е прекалено важно, за да позволим да го преебе някакво ченге.

— Господи! — пак изсъска Джемал. — Да не би да предлагаш да го убием? Полицай?

— Не бе, ще му купим рокля и ще го изведем на танци! Ти какво си мислиш, че предлагам?

Египтянинът впери в Маси поглед, пълен с открита ненавист, и стисна юмруци под покривката. Скуайърс остави листата с вината, събра ръце и подпря брадичка на пръстите си.

— Елиминирането ми изглежда прекалено драстична мярка при тези обстоятелства — каза тихо. — Нещо като да чупиш лешници с парен чук. Не виждам причина да не разрешим проблема, без да прибягваме до насилие. Джемал?

— Ще накарам да го отстранят от случая. Никакъв проблем.

— Аз предлагам да го ликвидираме — измърмори Маси. — И да изчистим нещата.

— В даден момент може да се стигне и до това — каза Скуайърс. — Но засега предлагам да се въздържим. Това нещо вече причини доста смърт.

— Ако си искал Нобелова награда за мир, значи си си сбъркал работата.

Скуайърс пренебрегна сарказма и отново се зае да изучава листата, прокарвайки пръст по редовете. В дъното на ресторанта засвири пиано.

— При този полицай има една интересна подробност — каза той. — Отношенията му със Саиф ал-Таар явно не са от вчера. Нали така, Джемал?

— Значи има сметки за уреждане — отвърна египтянинът и продължи да трака с броеницата. — Семейни истории.

— По дяволите! — изсумтя Маси.

— Да, не е за вярване, нали? — Скуайърс се усмихна, възстановил напълно самообладанието си. — Колко е малък светът! А! Ето ги и палачинките. Предлагам да ги полеем с по половин бутилка шабли, а след това да вземем бургундско с ястието.

Разгъна салфетката, положи я внимателно в скута си и зачака храната си.

Очите го боляха. Професор Мохамед ал-Хабиби ги потри бавно, натискайки сбръчканите си клепачи с кокалчетата, и за момент болката малко отслабна. Но като погледна отново артефактите, болката се върна със същата сила и слепоочията му запулсираха. Остаряваше и очите му вече не издържаха на напрежението. Знаеше, че трябва да се прибере и да си почине, но не можеше. Не и докато не откриеше всичко, което имаха да му казват тези предмети. В крайна сметка Юсуф му беше приятел. Дължеше му го. А в някакъв смисъл и на Али. Горкият Али.