Изгубената армия на Камбиз

Тя пъхна ръце в задните джобове на джинсите му и зарови лице във врата му.

— Дали да не се връщаме? Няма ни вече три часа. Омар сигурно се тревожи.

— Да. Сигурно.

И двамата не помръднаха. Над главите им проблесна падаща звезда.

— Ако беше светло, можеше да слезем по един друг път — каза той. — Тук има какви ли не пътеки. Но по тъмно не е хубаво да се рискува. Тези хълмове са пълни с шахти от стари гробници. Ако се отклониш от пътеката и паднеш в някоя, няма почти никакъв шанс да излезеш. Преди няколко години една канадка падна в такава шахта близо до Деир ел-Бахри. Никой не чул виковете й. Накрая умряла от глад. Като намерили тялото й…

Той внезапно млъкна и застана нащрек.

— Какво? — попита Тара.

— Счу ми се нещо… Ти чуваш ли?

Тя наклони глава, но не чу нищо друго освен свистенето на вятъра и повтори:

— Какво?

— Нещо… ето пак! Чуй!

Сега го чу и тя. Вляво от тях, откъм скалите. Едва доловимо трополене на камъни, все едно някой чукаше леко с чук. Към тях се приближаваха хора. Тя напрегна очи да види нещо, но беше твърде тъмно.

— Сигурно е военен патрул — прошепна Даниел. — По-добре да се скрием.

Поведе я през дерето и се скриха зад една голяма скала.

— Защо се крием? — попита тя.

— Защото стават много подозрителни, ако открият някого по тъмно. Ние сме западняци и сигурно няма да ни създават проблеми, но в настоящата ни ситуация смятам, че ще е по-добре да избягваме сблъсъци с властите.

— Ами ако ни видят?

— Оставаш на място и по всякакъв начин им даваш да разберат, че си туристка. Повечето са младоци и, доколкото съм чувал, не се колебаят много да стрелят.

Стъпките вече се чуваха съвсем ясно. Както и приглушени гласове и нечия гърлена песен. Тара прехапа устни. Законът на световната гадост. След всичко, което им се беше случило, да ги застрелят по погрешка. Усещаше ръката на Даниел върху своята. Стискаше я здраво.

След още една минута патрулът се показа. В един момент ландшафтът беше пуст, объркана смесица от сенки и полусенки, а в следващия в дерето изведнъж се появиха фигури. Отначало очертанията им се сливаха, сякаш един-единствен силует пълзеше в мрака. Но очертанията им ставаха все по-различими и накрая Тара ги видя съвсем ясно: деветима мъже в колона, последните носеха нещо като ковчег. Най-отпред, малко преди останалите, крачеше огромна фигура в светъл костюм. Стомахът й се обърна.

— Господи! — изсъска тя. — Това е той!

Наведе се, за да вижда по-добре, и изпод крака й се търколи едно камъче, което падна в дерето. Трополенето сякаш изпълни нощта. Даниел сграбчи ръката й, дръпна я зад скалата и затисна устата й с ръка.

Двамата останаха неподвижни, без да смеят да си поемат дъх. Стъпките се чуваха все по-близо и по-близо, изкачваха се по скалистото дере, докато наближиха толкова, че Тара различи отделни гласове. Струваше й се, че няма как да не ги открият, и мускулите на краката й се стегнаха, готови за бяг. Но в последния момент, точно когато се озоваха буквално над главите им и Тара дори долови дима от пурата на Дравич, групата внезапно пое встрани от пътеката, перпендикулярно на дерето и в обратна посока на долината на Нил. След малко стъпките им заглъхнаха в хълмовете.