Изгубената армия на Камбиз

Довърши шерито и дръпна от лулата. Облакът дим за момент закри предмета пред него. Когато отново го видя ясно, забеляза, че кожата се е разхлабила в долния край на дръжката, близо до мястото, където се съединяваше с острието. Той я подхвана леко и ивицата започна да се развива.

Отначало ги помисли за драскотини. Едва когато наклони острието така, че светлината да не пада право върху него, и приближи лупата, разбра, че драскотините всъщност са букви. Не персийски или египетски, както би могло да се очаква, а гръцки… Низ от гръцки букви, издълбани несръчно върху метала на дръжката. ΔYMMAXOΣ О MENENΔOY — Димакос, син на Менендес. Очите му премигнаха от изненада.

— Охо, охо, охо — измърмори той. — Значи това е малката ти тайна?

Написа думите на бележника до себе си и ги провери буква по буква, за да е сигурен, че ги е прочел правилно. След това остави кинжала, взе бележника и се облегна в стола си.

— Къде съм го виждал? — попита на глас. — Къде? Къде?

Двайсет минути седя неподвижно и се взира в пространството, поднасяйки от време на време чашата с шерито до устата си, въпреки че в нея вече нямаше шери. След това изведнъж захвърли бележника, изправи се тежко на крака и отиде до рафта с книги, доста бързо за човек на неговата възраст.

— Невъзможно! — възкликна. — Не може да бъде.

Прокара нетърпеливо пръст по гърбовете на томовете и извади един от средата на рафта: стара книга с кожена подвързия, страници дебели като пергамент и заглавие, отпечатано със златни букви на гърба: „Inscriptions grecques et latines de tombeaux des rois ou syringes a Thebes“ J. Baillet. Бързо се върна на бюрото, разчисти място с лакти, сложи книгата под светлината и нетърпеливо започна да прелиства страниците. Отвън пазачът мина покрай вратата и извика: „Добър вечер, професоре“, но възрастният мъж изобщо не чу поздрава, толкова беше погълнат от книгата пред себе си. Тишината в стаята сякаш усилваше развълнуваното му дишане.

— Невъзможно — мърмореше той. — Невъзможно! Но, Господи, ако не е…