Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Джон затвори книгата си и отиде до писалището. Ролетката все заяждаше и трябваше да се насили. Изведнъж тя поддаде и отхвръкна с трясък. Уила отвори уста. Болезненото напрежение, което се изписваше на лицето й в мигове на усилено съсредоточаване, изчезна.
— За бога, какво правиш?
— Нищо. Търся едни работи.
Цял час той работи нещо, наведен над писалището, после каза:
— Я чуй това, Уила.
Тя отново се отпусна.
— Така си и мислех… поезия.
Джон й изчете стиховете си и зачака с някак виновен вид. Уила мълчеше тактично. Но мълчанието й продължи толкова, че стана нетактично.
— Май не са толкова хубави — засмя се омърлушено той.
— Да, не са.
Той смачка листовете и ги хвърли в огъня.
— Мислех си, че може да излезе нещо.
— Какво четеше, Джон?
— Преглеждах Вергилий и реших да си опитам силите, защото… как да ти кажа, не е възможно да четеш нещо хубаво и да не се поблазниш и ти да напишеш нещо хубаво. Но както и да е. — Той затвори ролетката и взе друга книга от библиотеката.
Неговият дом беше дневната. В нея Джон се осмисляше и се чувствуваше щастлив. Под меката светлина на лампите всички негови частици се събираха в едно определено, със свои очертания цяло.
Животът на повечето хора протича по една и съща крива. Нанагорнището на младежките амбиции, заобленият връх на зрелостта, след него полегатият склон на разочарованието и накрая равнина, в която очакваш смъртта си. Животът на Джон Уайтсайд протичаше по права линия. Той нямаше амбиции; фермата не само му осигуряваше сносен живот, но му даваше и възможност да наема работници за обработването й. Той не искаше нищо повече от онова, което имаше или можеше лесно да получи. Беше един от малцината, които можеха да задържат един миг и да му се наслаждават. И си даваше сметка, че живее добре, дори повече от добре.
Само едно му липсваше в този живот. Нямаше деца. А жадуваше за деца почти толкова, колкото беше жадувал и баща му. Уила все не раждаше, въпреки че не по-малко от него беше петимна за деца. Но те никога не разговаряха на тази тема, тя ги смущаваше.
На осмата година от женитбата им, по някакво химическо или божие чудо, Уила зачена, изкара безболезнена, нормална бременност и роди здраво дете.
Чудото не се повтори повече, но Уила и Джон и на това бяха благодарни, безкрайно благодарни. Желанието за самоувековечаване, което досега спеше в Джон, излезе на бял свят. Година след година той пореше земята с плуга, брануваше я с грапата, тъпчеше я с валяка. Събудилото се чувство за дълг към поколенията го превърна от приятел на фермата в неин господар. Той хвърляше семена в земята и с четири очи чакаше да поникнат зелените посеви.
За разлика от мъжа си Уила не се промени. Тя прие детето, Уилям, в реда на нещата, без да се захласва до припадък по него. Джон казваше, че било одрало кожата на баща му, но никой друг не виждаше такава прилика.
— Как ти се струва, умничко ли е? — питаше Джон жена си. — Ти повече се занимаваш с него. Има ли някакви умствени способности?
— Горе-долу. Нормално.
— Струва ми се, че се развива много бавно — казваше нетърпеливо Джон. — Кога най-после ще дойде време да разбира всичко?
На десетия рожден ден на Бил Джон отвори дебелия том на Херодот и започна да му чете. Бил седеше на пода и гледаше с недоумяващ поглед баща си. Всяка вечер Джон му четеше по няколко страници от книгата. Една вечер — след седмица — той вдигна поглед от книгата и видя, че Уила му се смее.
— Какво има? — попита Джон.
— Погледни под стола си.
Той се наведе и видя Бил да си прави къщичка от кибритени кутии. Погълнато от работата си, детето дори не беше забелязало, че баща му е прекъснал четенето.
— Ама той не слуша ли?
— Не е чул нито дума. Още от първата вечер. На второто изречение му стана безинтересно.
Джон затвори книгата и я прибра в библиотеката. Но гледаше да не издаде с нищо дълбокото си огорчение.
— Може би е още малък за такова четиво. Ще изчакам година и ще опитам пак.
— Никога няма да му хареса, Джон. Той не е като теб и баща ти, другояче е устроен.
— Какво го влече тогава? — попита отчаян Джон.