Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Какво има, мила? — попита я Джон.
— О, нищо. Всичко е в ред. Майка ти ме отрупа с въпроси, а после дълго се вглежда в мен.
— Тя е много стара — обясни Джон. — А и мозъкът й закърня.
Той влезе в стаята на майка си. Трескавото намръщено изражение вече го нямаше, лицето й бе озарено от някогашната загадъчна и мъдра усмивка.
— Всичко е наред, Джон — рече тя. — Щеше ми се да дочакам внуци, но няма да мога. Стига, че устисках и дотук. Уморена съм вече.
Тялото почти видимо се освобождаваше от хватката на силната й воля. Същата нощ тя изпадна в безсъзнание и след три дни умря така кротко и тихо, че имаше вид на задрямала.
Джон Уайтсайд гледаше на къщата малко по-различно от баща си. Той я обичаше повече. Тя беше външната обвивка на тялото му. И както съзнанието му можеше да оставя тялото и да се рее някъде, така и той оставяше къщата, но неизменно се връщаше в нея. Белосваше я всеки две години, сам разсаждаше цветя в градината и подкастряше чемширения жив плет. Но по влияние в долината не можеше да се сравнява с баща си. Джон не беше толкова строг и толкова уверен във всяко нещо. Ако трябваше да разреши някакъв спор, беше премного склонен да прави отстъпки и на двете страни. Голямата лула от морска пяна беше вече толкова потъмняла, че стоеше почти черна.
Уила Уайтсайд обикна долината от самото начало. Алиша беше сдържана и мълчалива, човек, който някак те сковава. Хората от долината рядко я виждаха, а когато това ставаше, тя се държеше любезно и мило, беше великодушна и внимателна към тях. И все пак те се чувствуваха като крепостници в замъка на феодала.
Уила обичаше да ходи на гости у жените от долината, да сяда в кухнята, да пие силен чай и да говори за безброй важни за домакинството неща. Размяната на готварски рецепти стана страст за нея. Тръгнеше ли на гости, не забравяше да вземе бележника, в който записваше всевъзможни лакомства. Съседките й говореха на „ти“ и често — дори сутрин — се отбиваха при нея да изпият чаша чай в кухнята. Може би донейде под нейно влияние Джон стана доста общителен. И изгуби онзи авторитет, който баща му отстояваше със своята сдържаност. Джон обичаше съседите си. В топлите летни следобеди сядаше в шезлонга си на верандата и събираше всички, които се случеха свободни. На верандата се бистреше политика, ставаха малки събрания на по чаша лимонада. На тази веранда се градеше обществено-политическата структура на цялата долина и това винаги се превръщаше в приятно занимание. Джон гледаше на живота около себе си с някаква добродушна насмешка и неговото поведение допринесе да се сложи край на всякакви политически ежби и религиозни разпри, които обикновено тровят атмосферата в такива провинциални краища. Когато в мъжките разговори станеше дума за някакъв важен въпрос от местно или национално значение, или за някакво бедствие, Джон изваждаше трите дебели книги, намираше в тях сходно положение в древния свят и го прочиташе на глас. Той беше толкова пристрастен към древните, колкото и баща му.
В неделя пък често идваха на обед семейно съседи, а случваше се — и някой пътуващ проповедник. Жените помагаха в кухнята да се приготви обедът. На трапезата свещеникът усещаше как неговият фанатизъм се изпарява в атмосферата на задушевност и търпимост; и се стигаше дотам, че след поднасянето на сладкиша и на ябълковия сок, запаленият баптист се смееше от сърце на глумите с някои баптистки обреди.
Всичко това изпълваше Джон с дълбоко доволство, но най-голямата му радост, центърът на неговото съществуване беше дневната. Кожените кресла с техните вдлъбнатини и издутини бяха отливки от неговата анатомия, част от самия него. На стените имаше картини, с които той беше израснал, офорти на елен, швейцарски алпинисти и планински кози. Те бяха толкова тясно свързани с неговия живот, че той вече не ги и забелязваше, но ако някоя от тях изчезнеше, то би било все едно да му отрежат крак или ръка. Ред на най-голямото му удоволствие идваше вечер, когато огънят припламваше в тухлената камина. Джон сядаше в креслото, си и поглаждаше голямата лула. Сегиз-тегиз я потриваше о носа си, за да я излъска още повече. И четеше „Георгики“ на Вергилий или пък Варо14. Присвила устни, Уила бродираше под лампата покривчици с цветни мотиви, които изпращаше като коледни подаръци на роднините си от източното крайбрежие, които също й пращаха такива покривчици.
14
Марк Теренций Варо (116-27? пр.н.е.) — римски учен и писател.