Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

Тълпата избухна в аплодисменти. Риърдън се извърна, по-удивен от съдиите си. Видя лица, които се смееха от силно вълнение, но и лица, които молеха за помощ; той видя как мълчаливото им отчаяние изскача на свобода; видя в тях собствения си гняв и възмущение, изразени чрез дивото неподчинение на одобрителните им викове; видя погледи на възхита и на надежда. Там имаше и лица на млади немарливи мъже и на предизвикателно размъкнати жени — от онези, които започваха да дюдюкат по кинопрегледите при всяка поява на бизнесмен на екрана; те не се опитаха да направят контрадемонстрация, а мълчаха.

Когато той погледна тълпата, хората видяха в лицето му онова, което заплахите на съдиите не бяха в състояние да предизвикат: първите следи от емоция. Това беше само няколко мига преди да чуят бесните удари на съдийското чукче по масата и крясъците на единия от съдиите:

— … иначе ще опразня залата!

Когато се обърна отново към масата, очите на Риърдън се спряха на местата за посетители. Погледът му се задържа върху Дагни за миг, който само тя забеляза, сякаш казваше: работи. Тя би изглеждала спокойна, само дето очите й бяха станали твърде големи за лицето й.

Еди Уилърс се усмихваше по онзи начин, по който обикновено мъжете крият сълзите си. Господин Моуън гледаше слисано. Пол Ларкин беше забил поглед в пода. По лицата на Бъртрам Скъдър и на Лилиан нямаше изражение. Тя стоеше на края на реда, с кръстосани крака, а шалът от норка се спускаше от дясното й рамо до лявото й бедро — тя гледаше Риърдън, без да помръдне.