Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— А и не харесвам идеята да няма директиви и контрол — каза друг. — Гарантирам ти, че са като глигани и прекаляват. Но да няма никакъв контрол? Не съм съгласен с това. Мисля, че известен контрол е необходим. Онзи, който е в името на общественото благо.
— Съжалявам, господа — каза Риърдън, — че ще бъда принуден да спася проклетите ви кожи заедно със собствената си.
Една група бизнесмени, начело с господин Моуън, не даде никакви изявления по процеса. Но седмица след това съобщиха с прекалено голяма публичност, че правят дарение за построяването на спортна площадка за децата на безработните.
Бъртрам Скъдър не спомена делото в колонката си. Но десет дни по-късно написа сред другите си произволно подбрани клюки: „Можете да придобиете известна представа за обществената стойност на господин Ханк Риърдън от факта, че от всички социални групи той като че ли е най-непопулярен сред собствената си с реда от бизнесмени. Старомодната му безмилостност изглежда идва твърде много дори на тези хищни феодали на печалбата“.
Една декемврийска вечер, когато улицата под прозореца му беше като задръстено гърло, кашлящо от клаксоните на трафика преди Коледа, Риърдън седеше в стаята си в хотел „Уейн-Фолклънд“ и се бореше с враг, много по-опасен от изтощението или страха: отвращението от мисълта, че трябва да си има работа с човешки същества.
Той седеше без желание да тръгне по улиците на града, без желание да се движи, сякаш беше прикован към стола си и към тази стая. Беше се опитвал часове наред да пренебрегне емоция, която изглеждаше като носталгия: да знае, че единственият човек, когото искаше да види, е тук, в този хотел, няколко етажа над него.
Беше се улавял през последните седмици, че губи време в лоби-бара всеки път, когато влизаше в хотела или излизаше от него, да се мотае без нужда при пощенското гише или щанда за вестници, да гледа забързаните потоци от хора, надявайки се да види сред тях Франсиско д’Анкония. Беше се улавял, че вечеря самотен в ресторанта на „Уейн-Фолклънд“, с очи, приковани върху завесата на входа. Сега се улови, че стои в тази стая с мисълта, че разстоянието е само няколко етажа.
Изправи се развеселено, подсмихвайки се от възмущение държеше се като жена, която очаква телефонно обаждане и се бори с изкушението да прекрати мъчението, като направи първата стъпка. Нямаше причина да не може да отиде при Франсиско д’Анкония, ако го иска. И все пак, когато си казваше, че може да го направи, долавяше някакъв опасен елемент на капитулация в интензивността на собственото си облекчение.
Направи крачка към телефона, за да се обади в апартамента на Франсиско, но спря. Не това искаше — искаше просто да влезе, без да известява предварително, както Франсиско беше влязъл в кабинета му, тъкмо това изразяваше някакво неизказано право помежду им.
По пътя към асансьора си мислеше: той няма да е там, или, ако е там, вероятно ще го намериш да забавлява някоя уличница, която и теб ще обслужи. Но мисълта изглеждаше нереална, не можеше да се насили да я приложи към човека, когото беше видял до пастта на пещта. Той стоеше уверено в асансьора, с вперен нагоре поглед, премина уверено по коридора, усещайки как горчивината му се стопява в радост, и почука на вратата.
Гласът на Франсиско прозвуча рязко:
— Влез!
Звукът беше безцеремонен и разсеян.
Риърдън отвори вратата и спря на прага. Една от най-скъпите лампи със сатенени абажури на хотела стоеше в средата на стаята и хвърляше кръг от светлина по големите листа чертожна хартия. Франсиско д’Анкония, с ръкавели, с кичур коса върху лицето му, лежеше по корем на пода, облегнат на лакти и хапеше единия край на молив, съсредоточен върху някаква точка от сложния чертеж пред себе си. Той не погледна нагоре, сякаш беше забравил, че някой е почукал. Риърдън се опита да различи какво има на чертежа: изглеждаше като секция от пещ. Стоеше и наблюдаваше учудено — ако можеше да въплъти собствената си представа за Франсиско д’Анкония, тъкмо тази картина щеше да види: фигура на целенасочен млад работник, съсредоточен върху трудна задача. След миг Франсиско вдигна глава. След още миг той се хвърли напред и застана на колене, гледайки Риърдън с усмивка на недоверчиво удоволствие. А в следващия момент сграбчи чертежите и ги захвърли настрана, гледайки надолу.
— Какво прекъснах? — попита Риърдън.