Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Тълпата знаеше от вестниците, че той представлява злото на безмилостното богатство; и тъй като проповядваха добродетелната непорочност, а след това тичаха да гледат всеки филм, който показваше полугола жена на плакатите си, те бяха дошли да видят и него — поне злото нямаше спарената безнадеждност на изтърканите идеи, в които никой не вярваше и които никой не дръзваше да оспорва. Гледаха го без възхищение — възхищението беше чувство, което те отдавна бяха изгубили способност да изпитват, — гледаха с любопитство и с неясно предизвикателно чувство към тези, които им бяха казали, че е техен дълг да го мразят.
Преди няколко години те щяха да се надсмиват над вида му на самоуверен богаташ. Но днес в прозорците на съдебната зала надничаше гранитносиво небе, което обещаваше първата снежна буря на една дълга, тежка зима; и последният петрол в страната изчезваше, а въглищните мини не бяха в състояние да се справят с истеричната лавина от зимни доставки. Тълпата в съдебната зала си спомняше, че това е случаят, който им беше коствал услугите на Кен Данагър. Имаше слухове, че производството на въглищната компания „Данагър“ е спаднало осезаемо в рамките на един месец, вестниците твърдяха, че става въпрос само за нагаждане, докато братовчедът на Данагър реорганизира компанията, която е поел. Миналата седмица първите страници бяха изнесли историята за катастрофа на строежа на жилищен проект: дефектни стоманени греди бяха рухнали и убили четирима работници; вестниците не бяха споменали, но тълпата знаеше, че гредите идваха от „Асошиейтед Стийл“ на Орън Бойл.
Те стояха в съдебната зала сред тежка тишина и гледаха високата фигура в сиво не с надежда — вече губеха способността да се надяват, — а с безстрастно любопитство, заострено от неуловима въпросителна; въпросителната висеше върху всички лицемерни лозунги, които бяха слушали години наред.
Вестниците се зъбеха, че причината за неприятностите на страната, както сочел и този случай, е себичната алчност на богатите индустриалци; че хора като Ханк Риърдън носят отговорността за намаляващата храна, падащите температури и напуканите покриви на домовете на нацията; че ако не са били хората, които нарушават законите и пречат на плановете на правителството, просперитетът е щял да бъде достигнат отдавна; и че хора като Ханк Риърдън са движени единствено от мотив за печалба. Това последното се твърдеше без обяснения или уточняване, сякаш думите „мотив за печалба“ бяха очевиден знак за върховно зло.
Тълпата си спомняше, че същите тези вестници, преди по-малко от две години, бяха пищяли, че производството на риърдънов метал трябва да се забрани, защото производителят застрашавал живота на хората заради алчността си; помнеха, че човекът в сиво беше пътувал в кабината на първия локомотив, пуснат по коловоза от собствения му метал, и че сега го съдеха за престъпната алчност да задържи от обществеността малко метал, който отново от престъпна алчност беше предложил на пазара.
Съгласно процедурата, утвърдена с директиви, случаи от този вид не се разглеждаха от съдебни заседатели, а от състав от грима съдии, назначени от Бюрото за икономическо планиране и национални ресурси; процедурата, бяха наредили директивите, трябва да е неформална и демократична.
Съдийското кресло беше изнесено от съдебната зала във Филаделфия за този случай и заменено с маса на дървена платформа — тя придаваше на залата такъв вид, сякаш там се провеждаше среща, на която някакъв президиум набива нещо в главите на умствено недоразвита членска маса.
Един от съдиите, изпълняващ ролята на прокурор, беше прочел обвинението.
— Сега можете да дадете обяснения в своя защита — обяви той.
Изправен срещу платформата, с равен и изключително ясен глас Ханк Риърдън отговори:
— Нямам защита.
— Оставяте ли се… — съдията се запъна, не беше очаквал да е толкова лесно. — Оставяте ли се на милостта на този съд?
— Не признавам правото на този съд да ме съди.
— Какво?
— Не признавам правото на този съд да ме съди.
— Но, господин Риърдън, това е съд, назначен съгласно закона, който разглежда тази конкретна категория престъпления.
— Не смятам действията си за престъпление.
— Но вие признахте, че сте нарушили наредбите, контролиращи продажбата на риърдънов метал.
— Не признавам правото ви да контролирате продажбата на моя метал.