Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Нищо важно. Влезте.
Той се усмихваше щастливо. Изведнъж Риърдън се почувства сигурен, че Франсиско също е чакал, чакал е това като победа, която не се е надявал да постигне.
— Какво правехте? — попита Риърдън.
— Просто се забавлявах.
— Нека го видя.
— Не — той се изправи и изрита чертежите настрани.
Риърдън забеляза, че ако беше приел като наглост собственическото отношение на Франсиско в кабинета му, сега самият той беше виновен за същото, защото не даде обяснение за посещението си, а прекоси стаята и седна на един фотьойл, нехайно, сякаш си беше у дома.
— Защо не дойдохте да продължите онова, което започнахте? — попита той.
— Вие го продължихте блестящо и без моята помощ.
— Имате предвид процеса ли?
— Имам предвид процеса.
— Откъде знаете? Не бяхте там.
Франсиско се усмихна, защото тонът на гласа му признаваше още едно добавено изречение: търсих ви.
— И дори не предполагахте, че чух всяка дума по радиото?
— Така ли? Е, хареса ли ви да чуете собствената си позиция да лети из ефира, с мен като поставен актьор?
— Не бяхте такъв, господин Риърдън. Това не беше моята позиция. Нима това не са нещата, за които винаги сте живели?
— Да.
— Аз само ви помогнах да видите, че трябва да се гордеете, че живеете с тях.
— Радвам се, че сте слушали.
— Беше великолепно, господин Риърдън, и закъсняло с около три поколения.
— Какво искате да кажете?
— Ако и един бизнесмен беше имал куража тогава да каже, че работи единствено за собствената си печалба, и то да го каже с гордост, щеше да спаси света.
— Не съм се отказал от света, не мисля, че е загубен.
— Не е. Никога не може да бъде. Но, за Бога — какво щеше да ни спести!
— Е, предполагам, че трябва да се борим, без значение в каква епоха сме заклещени.
— Да… Знаете ли, господин Риърдън, бих предложил да вземете стенограмата от делото и да прочетете какво сте казали.
След това се вгледайте дали го прилагате на практика напълно и последователно, или не.
— Искате да кажете, че не го правя?
— Вижте сам.
— Знам, че имахте да ми казвате много неща, когато ни прекъснаха онази нощ в завода. Защо не довършите онова, което щяхте да кажете?
— Не. Твърде скоро е.
Франсиско се държеше така, сякаш в посещението му нямаше нищо необичайно, сякаш беше напълно естествено — както всъщност винаги се беше държал в присъствието на Риърдън. Но Риърдън забеляза, че не е толкова спокоен, колкото иска да изглежда, крачеше из стаята по начин, който сякаш изразяваше емоция, която той не искаше да признае, беше забравил лампата и тя още стоеше в средата като единственото осветление в стаята.
— Понесохте доста удари по пътя към откритията си, нали? — каза Франсиско. — Хареса ли ви поведението на другите бизнесмени?
— Предполагам, че трябваше да се очаква.
С глас, натежал от гнева на състраданието, Франсиско каза:
— Минаха дванайсет години и все още не мога да наблюдавам безразлично!
Изречението прозвуча неволно, сякаш беше произнесъл потискани думи, опитвайки се да удави звука на емоцията.
— Дванайсет години? След какво? — попита Риърдън.
За миг настана тишина, но Франсиско отговори спокойно:
— Откакто разбрах какво правят тези хора — и добави: — Знам през какво преминавате… и какво предстои.
— Благодаря — каза Риърдън.
— За какво?
— За това, че полагате толкова усилия да не го показвате. Но не се притеснявайте за мен. Все още съм в състояние да го понеса… Знаете ли, не съм дошъл тук, за да говорим за мен или дори за процеса.
— Съгласен съм с всяка тема, която изберете, стига да останете тук — каза го като любезна шега, но тонът не можеше да го прикрие — наистина го мислеше. — За какво искахте да говорим?
— За вас.
Франсиско спря. Погледна Риърдън за миг, после отговори спокойно:
— Добре.
Ако онова, което Риърдън изпитваше, можеше да се излее направо в думи, да заобиколи бариерата на волята му, той щеше да изкрещи: не ме изоставяй, имам нужда от теб, боря се с всички тях, стигнах до границата и съм осъден да продължа да се боря и отвъд нея, и единственото ми оръжие е да знам, че има един-единствен човек, на когото да вярвам, когото да уважавам и на когото да се възхищавам. Вместо това каза спокойно и просто — и единствената нотка на лична връзка помежду им беше искреният тон, който изказва директно, решително рационално твърдение и предполага същата почтеност на съзнанието и у слушателя: