Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Дагни вдигна поглед от бюрото си, когато Риърдън влезе в кабинета. Той я видя, че го гледа как се приближава и забеляза как умората изчезва от очите й. Седна на ръба на бюрото. Тя се облегна назад, отмахна кичур коса от лицето си, с отпуснати рамене под бялата си блуза.
— Дагни, има нещо, което искам да ти кажа за релсите, които си поръчала. Искам да го разбереш тази вечер.
Тя го гледаше внимателно — изразът на лицето му беше пречил и върху нейното същия вид спокойно, сериозно напрежение.
— На петнайсети февруари трябва да доставя на „Тагарт Трансконтинентал“ шейсет хиляди тона релси, които ще ти покрият триста мили коловоз. Ще получиш — срещу същата сума — осемдесет хиляди тона релси, които ще ти покрият петстотин мили коловоз. Знаеш кой материал е по-евтин и лек от стоманата. Релсите ти няма да бъдат от стомана, а от риърдънов метал. Не спори, не възразявай, не приемай. Не искам съгласието ти. Не би следвало да си съгласна или да знаеш нещо за това. Аз го правя и единствено аз ще нося отговорността. Ще направим така, че тези хора от персонала ти, които знаят, че си поръчала стомана, няма да знаят, че си получила риърдънов метал, а тези, които знаят, че си получила риърдънов метал, няма да знаят, че нямаш разрешение да го купиш. Ще объркаме счетоводството така, че ако някой ден нещата изскочат на бял свят, никой няма да е в състояние да лепне нищо на когото и да е, освен на мен. Могат да заподозрат, че съм подкупил някого от персонала ти, или пък че и ти си замесена, но няма да могат да го докажат. Искам да ми дадеш думата си, че никога няма да признаеш, независимо какво ще стане. Това е моят метал, и ако има някакви рискове за поемане, аз ще ти поема. Планирам това от деня, в който получих поръчката ти. Поръчах медта — от източник, който няма да ме предаде. Възнамерявах да ти го кажа по-късно, но промених мнението си. Искам да го научиш тази вечер — защото утре отивам на съд за същото престъпление.
Тя слушаше, без да помръдне. При последното си изречение той видя лек спазъм по бузите и устните й: не беше точно усмивка, но с нея тя му даваше целия си отговор: болка, възхищение, разбиране.
След това видя очите й да стават по-меки, по-болезнено и опасно живи, той грабна ръката й, сякаш натискът от пръстите му и строгостта на погледа му щяха да й дадат подкрепата, от която имаше нужда, и каза твърдо:
— Не ми благодари, това не е услуга, правя го, за да понеса тежестта на работата си, иначе ще се пречупя като Кен Данагър.
Тя въздъхна.
— Добре, Ханк, няма да ти благодаря — тонът на гласа й и погледът в очите й признаваха лъжата в същия момент, в който я произнасяше. Той се усмихна.
— Дай ми дума, както те помолих.
Тя наведе глава.
— Давам ти дума.
Той я пусна. Тя добави, без да вдига глава:
— Единственото нещо, което ще кажа, е, че ако те осъдят на затвор утре, аз ще напусна — без да чакам никакъв разрушител да ме кара.
— Няма. И не мисли, че ще ме осъдят на затвор. Мисля, че ще ме оставят да се измъкна съвсем леко. Имам хипотеза — ще ти я обясня след това, след като я изпробвам.
— Каква хипотеза?
— Кой е Джон Голт? — той се усмихна и стана. — Това е всичко. Няма да говорим повече за процеса тази вечер. Случайно да имаш нещо за пиене в кабинета си?
— Не. Но мисля, че моят началник движение има нещо като бар в кантонерката си.
— Мислиш ли, че ще можеш да ми откраднеш питие, ако не е заключено?
— Ще се опитам.
Той стоеше и гледаше портрета на Нат Тагарт на стената — портрет на млад мъж с вдигната глава, — докато тя се върна с бутилка бренди и две чаши. Той ги напълни мълчаливо.
— Знаеш ли, Дагни, Денят на благодарността е бил празник, установен от продуктивни хора, за да отпразнуват успеха на труда си.
Движението на ръката му, докато вдигаше чашата си, беше към портрета, сетне към нея, към него и към сградите на града през прозореца.
От около месец пресата разправяше на хората, които изпълваха съдебната зала, че ще видят човека, който беше алчен враг на обществото, но те бяха дошли, за да видят човека, който беше изобретил риърдъновия метал.
Той стана, когато съдиите му наредиха. Носеше сив костюм, очите му бяха сини, косата — руса, но не цветовете правеха фигурата му ледено неумолима, а фактът, че костюмът беше прост и скъп — качества, които рядко се излагаха в наши дни, че щеше да отива повече в някой строг, луксозен офис на богата корпорация, че обноските му идваха от цивилизована епоха и се сблъскваха с мястото около него.