Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
— Тогава защо си го поканила?
— Ами не можеш да организираш парти — поне не и сериозно, — без да го поканиш, ако той е в страната. Неудобно е, ако дойде, но е черна точка в очите на обществото, ако не дойде.
Риърдън се засмя. Тя беше обезоръжена — обикновено не признаваше такива неща.
— Виж — каза уморено той, — не искам да ти развалям партито. Но дръж този човек далеч от мен. Не идвай да ми го представяш. Не искам да се запознавам с него. Не знам как ще го направиш, но ти си опитна домакиня, така че го направи.
Дагни замръзна, когато видя Франсиско да се приближава. Той й се поклони, докато минаваше покрай нея. Не спря, но тя знаеше, че е спрял в съзнанието си. Видя го да се усмихва леко, подчертавайки това, което е разбрал и е решил да не признае. Тя се извърна. Надяваше се да го избягва през остатъка от вечерта.
Балф Юбанк се беше присъединил към групата около доктор Причът и казваше навъсено:
— … не, не можете да очаквате хората да разберат висшите достижения на философията. Културата трябва да се изземе от ръцете на печалбарите. Трябва ни национална субсидия за литература. Срамота е артистите да бъдат третирани като амбулантни търговци, а творбите им да се продават като сапун.
— По-точно вашето оплакване е, че не се продават като сапун? — попита Франсиско д’Анкония.
Не го бяха забелязали да се приближава, разговорът спря като срязан с нож, повечето от тях никога не бяха го срещали, но всички го разпознаха веднага.
— Исках да кажа… — ядосано започна Балф Юбанк и затвори уста. Видя живия интерес по лицата на публиката си, но това вече не беше интерес към философията.
— Виж ти, здравейте, професоре — каза Франсиско и се поклони на доктор Причът.
По лицето на доктора нямаше удоволствие, когато отговори на поздрава и му представи няколко души.
— Тъкмо обсъждахме изключително интересна тема — каза добросъвестната матрона. — Доктор Причът ни казваше, че нищото е всичко.
— Той несъмнено трябва да знае най-много от всички за това — сериозно отговори Франсиско.
— Не предполагах, че познавате доктор Причът толкова добре, сеньор Д’Анкония — каза тя и се учуди защо професорът прие забележката й с неудоволствие.
— Аз съм завършил великото училище, което е взело на работа доктор Причът, университетът „Патрик Хенри“. Но учих при един от неговите предшественици — Хю Акстън.
— Хю Акстън! — ахна привлекателната млада дама. — Но това е невъзможно, сеньор Д’Анкония! Не сте достатъчно възрастен! Аз мислех, че той е едно от великите имена на… на миналия век.
— Може би по дух, госпожо, но не и в действителност.
— Но аз мислех, че е умрял преди години.
— Нищо подобно. Още е жив.
— Тогава защо нищо не се чува за него?
— Оттегли се преди девет години.
— Не е ли странно? Когато политик или кинозвезда се оттегли, четем за това по първите страници. Но когато един философ се оттегли, хората дори не го забелязват.
— В крайна сметка го забелязват.
Един млад човек каза учудено:
— Мислех, че Хю Акстън е един от тези класици, които никой не изучава вече, освен по история на философията. Наскоро прочетох една статия, която го наричаше последния велик защитник на разума.
— А какво точно е учел Хю Акстън? — попита добросъвестната матрона. Франсиско отвърна:
— Учеше, че всичко е нещо.
— Лоялността ви към вашия учител е похвална, сеньор Д’Анкония — каза доктор Причът сухо. — Можем ли да приемем, че вие сте пример за практическите резултати от неговото учение?
— Такъв съм.
Джеймс Тагарт се беше приближил до групата и очакваше да го забележат.
— Здрасти, Франсиско.
— Добър вечер, Джеймс.
— Какво чудесно стечение на обстоятелствата е, че те виждам тук! Много исках да говоря с теб.
— Това е нещо ново. Невинаги е било така.
— Сега се шегуваш, също както едно време — Тагарт се движеше бавно, уж непреднамерено, извън групата, надявайки се да увлече Франсиско със себе си. — Знаеш, че в тази стая няма човек, който да не иска да говори с теб.
— Нима? Склонен съм да подозирам обратното — Франсиско го беше последвал послушно, но спря на такова разстояние, че другите да могат да го чуват.
— Опитвах се по всевъзможни начини да се свържа с теб — каза Тагарт — но… но обстоятелствата не ми позволиха да успея.
— Да не се опитваш да скриеш от мен факта, че отказвах да те видя?