Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Старата дама имаше навика през хубавите летни утрини да отива на разходка до беседката (където мистър Тъпман се бе вече проявил), като редът и начинът бяха следните: първом шишкавото момче отиваше да вземе от закачалката на вратата на спалнята й плътно черно копринено боне, топъл памучен шал и дебел бастун с огромна тежка дръжка; после старата дама бавно-бавно си слагаше бонето и шала и подпряла се с едната си ръка на бастуна, а с другата на рамото на шишкавото момче, се отправяше също тъй бавно-бавно към беседката, дето шишкавото момче я оставяше да подиша чист въздух за един промеждутък от половин час; след като изтечеше това време, шишкавото момче се връщаше и я съпровождаше обратно до къщи.
Старицата беше придирчива и точна до дребнавост; и тъй като този обред се бе извършвал вече три поредни лета без и най-малка промяна, тя бе извънредно много изненадана, когато видя, че тази именно сутрин шишкавото момче, вместо да напусне беседката, направи само няколко крачки навън, огледа се внимателно във всички посоки и крадешком се запъти обратно към нея с най-тайнствения възможен вид.
Старата дама беше плашлива — повечето стари дами са такива — и първото й впечатление беше, че охраненият хлапак се кани да й нанесе някаква страшна телесна повреда с оглед да ограби дребните нари, които тя носеше със себе си. Тя щеше да изпищи за помощ, но старческата й немощ отдавна я бе лишила от способността да издава пронизителни звуци; тя следеше движенията му с чувство на неизразим ужас, който нарасна още повече, когато шишкото се приближи и изкрещя в ухото й с развълнуван и — както й се стори на нея — заплашителен тон:
— Госпожа!
А се случи тъй, щото в този миг мистър Джингл се разхождаше из градината точно край беседката. Той също чу вика „госпожа!“, и поспря да чуе нещо повече. Причините да стори това бяха три. Първо, той нямаше работа и беше любопитен, второ, съвсем не страдаше от скрупули; и трето и последно — беше напълно скрит от чужди погледи зад множество цъфнали храсти. И тъй той остана там и заподслушва.
— Госпожа! — изкрещя шишкавото момче.
— Виж какво, Джо — рече разтрепераната старица, — мисля, че съм ти била добра господарка. Към теб сме се отнасяли много добре, винаги. Никога не сме те товарили с много работа и всякога си имал достатъчно за ядене.
Последното твърдение засегна най-чувствителната струна в душата на шишкото и той заяви тържествено:
— Знам, че съм имал.
— Тогава какво искаш от мене сега? — рече старата дама, придобила малко смелост.
— Искам да накарам косите ви да настръхнат — отвърна момчето.
Този начин да се изказва благодарност изглеждаше доста кръвожаден и тъй като старата дама съвсем не знаеше чрез какви точно средства щеше да се стигне до това състояние, всичките й предишни страхове я обзеха отново.
— К’во, мислите, видях тук в беседката снощи? — запита момчето.
— Боже господи! Какво? — възкликна старата дама, разтревожена от тържествения израз на дебелия хлапак.
— Оня господин, гостенина, дето нещо е ранен в ръката — целуваше и прегръщаше…
— Кого, Джо? Надявам се, не някоя от слугините.
— По-лошо от туй — изрева дебелакът в ухото на старата дама.
— Да не би някоя от внучките ми?
— По-лошо от туй!
— По-лошо от това ли, Джо? — учуди се старата дама, която не допускаше, че човешката безочливост би могла да достигне до такъв краен предел. — Кой беше, Джо? Държа да ми кажеш.
Шишкавото момче предпазливо се заозърта и след като свърши огледа, извика в ухото на старата дама:
— Мис Рейчъл.
— Какво!? — изписка старата дама. — Говори по-високо.
— Мис Рейчъл! — изрева шишкавото момче.
— Дъщеря ми?
Шишкавото момче закима като навито в знак на потвърждение, вследствие на което тлъстите му бузи се затресоха като желе.
— И тя му позволи! — ахна старата дама.
Усмивка пропълзя по чертите на дебелака, когато отвърна:
— Видях я, че и тя го целуваше.
Ако мистър Джингл от своето прикритие можеше да зърне израза, който придоби лицето на старата дама при това съобщение, вероятно щеше да прихне да се смее и щеше да издаде непосредствената си близост до беседката. Той внимателно слушаше. До ушите му достигаха откъслечни гневни възклицания като: „Без мое позволение!“ — „На нейните години!“ — „Аз, нещастната стара жена!“ — „Да беше почакала, докато умра“ и т.н. После чу токовете на ботушите на шишкото да скриптят по чакъла, когато той се оттегли и остави старата дама сама.