Нишката на покварата

— Влизайте тогава — извика на отряда. — Аз ще се погрижа за конете ви.

Мишани и Чиен поеха по каменните стъпала, водещи до портите на Зила, заедно с придружаващите ги войници. Раните на търговеца правеха изкачването му доста трудно, но Баккара нареди на двама от хората си да му помогнат. Въпреки това напредваха бавно.

Младата жена погледна към надвисналите зъбери на Зила. Водеха ги в един обхванат от размирици град, който съвсем скоро щеше да бъде връхлетян от войските на империята. Тя не знаеше дали да благодари на Шинту, бога на късмета, или да го прокълне.

Мъжете, които ги бяха нападнали, несъмнено бяха изпратени от баща й, макар че тя премълча това пред Баккара. Не й се вярваше разбойниците да изберат група, в която има деветима въоръжени мъже, когато биха могли да нападнат който си искат от десетките невъоръжени пътешественици, нощували из равнините миналата нощ. Освен това действаха прекалено целенасочено и бяха твърде малко на брой. Разбойниците никога не нападаха враг, който ги превъзхождаше по численост.

Нямаше никаква представа как бяха успели да ги проследят толкова далеч, ала това, което я смущаваше най-много, бе, че бяха съумели отново да се доберат толкова близо до нея. Ами ако беше в палатката, когато я овършаха с конете си? Беше повече от ясно, че баща й вече не го беше грижа дали ще се върне при него жива или мъртва. Мишани усети как при тази мисъл ножът на мъката разряза бавно корема й. Беше ужасно да признае подобно нещо пред себе си.

Тогава се бяха появили хората на Баккара. Навярно Мишани можеше да се измъкне незабелязано от тях, ала сега вече това нямаше кой знае какво значение. Те избиха наемниците на Авун благодарение на численото си превъзходство, намесвайки се точно навреме, за да спасят живота на Чиен. Всичките му стражи обаче бяха мъртви. След което, вместо да ги освободят, помолиха двамината оцелели да ги придружат. Молбата им бе поднесена като въпрос, ала нито Чиен, нито Мишани се заблуждаваха, че спасителите им щяха да ги пуснат, ако бяха отказали. Те бяха пленници. Освен това търговецът се нуждаеше от спешни медицински грижи, които навярно щеше да получи в Зила. Мишани се съгласи, за да си спести унижението да бъде вързана и закарана в града насила.

Въпреки очевидната им цел обаче, Баккара и хората им изобщо не я третираха като пленница. Те се оказаха доста разговорливи и девойката научи редица неща по време на съвместната им езда. Повечето бяха жители на Зила, селяни или занаятчии. Задачата им беше да съберат провизии от пътешествениците, запътили се на юг, за да попълнят запасите на града с оглед на предстоящата обсада, ала без да прилагат насилие, както изрично й подчертаха. Разузнавачите им бяха докладвали за няколко военни части, които щели да бъдат пред стените на Зила идната вечер, за да потушат бунта, и войниците бяха едновременно уплашени и въодушевени от тази перспектива. Нещо бе запалило необичайния им плам, ала Мишани не можеше да определи какво; приличаха й повече на хора, които знаят за какво се борят, отколкото на отчаяни селяци, разбунтували се заради глада и нищетата.