Нишката на покварата

Четиримата пътешественици се притаиха в една долчинка за няколко часа, за да изчакат спускането на нощта. Кайку прекара това време облегната на едно дърво, загледана в празните очи на червено-черната Маска, която държеше в ръцете си. Когато Юги се обърна към нея, тя едва го чу. Мъжът трябваше да разтърси рамото й, за да я извади от унеса й; младата жена го изгледа ядосано, след което чертите й се смекчиха и тя му се усмихна нежно. Мъжът се поколеба за момент, после се отдалечи настрани.

Изведнъж мислите й се върнаха към момента, когато Юги лежеше полумъртъв сред онова тресавище. Битката за извличането на отровата на демона от тялото му се бе врязала до най-малките подробности в съзнанието й — всяка нишка, всяко влакънце и всеки възел бяха отбелязани в паметта й с блестящи линии. Триумфираща усмивка разцъфна на устните й и настроението й се подобри. В следващия момент обаче погледът й попадна върху Юги, който нарамваше раницата си, и усмивката й веднага помръкна.

След като се бе събудил, Юги сякаш беше по-различен. Кайку бе почувствала нещо още докато беше вътре в него — нещо едва забележимо, ала тъмно и неизразимо грозно. Младата жена нямаше никаква представа какво е — знаеше само, че е било дълбоко скрито и че най-вероятно припадъкът на Юги го бе освободил от оковите му. Тя се загледа в мъжа, когото бе спасила, и се замисли.

Той се престори, че не е забелязал, ала буквално усещаше как очите й прогарят дупки в гърба му. Сблъсъкът му с демоните го беше отрезвил. Близостта на смъртта му бе напомнила за предишния му живот, преди да се присъедини към Либера Драмач. За дните на кръв, остра стомана и кланета. Той започна да си играе с мръсната кърпа, завързана около челото му; спомен от онези времена, които отчаяно се опитваше да забрави, ала никога не можеше.

— Това ще свърши ли работа? — попита скептично Номору, сочейки към червено-черния предмет в ръцете на Кайку. Въпросът на разузнавачката го върна към действителността. Пътешествието им през Разлома хич не беше лесно, но оттук нататък щеше да става още по-зле.

— Съвсем скоро ще разберем — отвърна младата жена и си сложи Маската.

По някакъв ужасен начин изпита усещането, че се е завърнала у дома. Маската затопли кожата й и Кайку имаше чувството, че започва леко да се разтапя, за да се нагоди към малките промени, случили се с лицето й от последния път, когато я бе носила. Изведнъж сякаш отново беше малко дете, а баща й я люлееше в скута си. В следващия момент в главата й прозвуча успокояващият шепот на Руито и очите й се навлажниха. Тя примигна, за да върне обратно сълзите. Маската й напомняше за баща й, защото бе ограбила част от мислите и индивидуалността му, докато я бе носил. Той бе убит заради това парче дърво. Истинските Маски бяха жестоки господари, които непрекъснато ограбваха този, който ги носеше, в замяна на силите, с които го даряваха. Постепенно притежателят на Истинска Маска се пристрастяваше до такава степен към нея, че не можеше да живее без изработения от вещерски камък предмет. Така се превръщаше в Чаросплетник. Девойката никога не трябваше да забравя това.