Нишката на покварата

Мишани се съгласи; в крайна сметка, Чиен едва ли бе в състояние да стори нещо, дори и да искаше да я предаде.

— Трябва да отида в Лаляра — каза младата жена. — Там можете да ме оставите и аз ще смятам, че дългът ви към мен е изпълнен, както подобава.

— Не и докато не се уверя, че сте стигнали безопасно до крайната си цел, госпожице Мишани — настоя Чиен. — Докато не видя, че сте под грижите на някой, който е в състояние да поеме отговорността за благополучието ви.

Девойката се засмя.

— Много сте внимателен, Чиен ос Мумака, но в Лаляра няма никой, който да отговаря на тези ваши изисквания. Делото ми засяга само мен и не мога да ви кажа нищо, защото съм обвързана с обещания, които не мога да наруша.

Реакцията му я изненада приятно. Мишани очакваше спътникът й да се оскърби — понякога се държеше досущ като малко дете — ала ето че само се усмихна едва забележимо и каза:

— Тогава ще започна да ценя още повече тези последни дни, които прекарвам във вашата компания.

— Както и аз — отвърна младата жена. Думите й бяха плод не толкова на искреността, колкото на вежливостта, ала въпреки всичко не можеше да отрече обстоятелството, че харесваше Чиен. Не беше особено разумно да се привързва към потенциален противник, ала точно тази неизвестност правеше отношенията им особено интересни. Той беше интелигентен и остроумен, а и Мишани не можеше да отрече, че се възхищаваше на успеха, който търговецът бе постигнал. Той бе преодолял обстоятелството, че е осиновен от опозорено семейство, и бе превърнал рода Мумака в голяма икономическа сила благодарение на собствените си качества.

Обаче, въпреки всичко това, за младата жена щеше да е голямо облекчение да се отърве от него. През цялото това време живееше в страх да от момента, в който скритите му намерения щяха да се проявят.

Събеседникът й се извини и отиде да размени няколко думи с подчинените си, оставяйки Мишани насаме с мислите й. Те бързо полетяха към онова, което щеше да стори, веднъж след като пътищата им с Чиен се разделяха.

Трябваше да се срещне с баракс Зан ту Икати, истинския баща на Лусия. И, ако нещата се развиеха добре, трябваше да му съобщи, че дъщеря му е жива — и че Мишани знае къде се намира тя.

Задачата беше доста деликатна и щеше да постави дипломатическите й умения на сериозно изпитание — може би най-сериозното през живота й. Рискът беше неизмерим, а бремето на отговорността, която бе поела — огромно. Младата жена нямаше да се осмели да му разкрие, че знае нещо за Лусия, докато не се увереше, че бараксът ще постъпи така, както те искаха. Ако не изиграеше както трябва ръката си, щеше да се превърне в заложничка на Зан; а след като я разпитаха, най-вероятно щяха да я подхвърлят на личния му Чаросплетник. Бащата на Лусия можеше да поиска да доведат дъщеря му при него, или пък да изпрати войски в Лоното, което щеше да е катастрофално.