Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
– Зузе, мислиш ли, че ще можеш да ми помогнеш? Не си длъжна, ако нещо те притеснява...
– Какво да направя? – Тя тутакси се озова край Кару.
Тен направи опит да предложи услугите си, но Кару я отпрати с едно махване и обясни на Зузана от какво има нужда. Приятелката ѝ пребледня още повече, но въпреки това взе чиста марля, легена с вода и антисептиците и се приближи до Зири.
– Здрасти – каза, а после към Кару: – Как е "здрасти" на химерски?
Кару ѝ каза и тя го повтори; Зири не можеше да ѝ отвърне, но кимна.
– Него нарисува, нали? – попита Зузана. – И той е от твоето племе.
– Да.
– Хубаво. Е, хайде да започваме.
Кару ѝ кимна окуражително и известно време я наблюдаваше, за да се увери, че с нея всичко е наред. После с тежка въздишка потъна в безкрая на причинената от огън и острие болка на Зири, взе да я събира и да я използва.
Не можеше да прецени колко дълго е прекарала така, потънала в себе си, в това необикновено място, където практикуваше магията на Бримстоун. Този път не изпита онова протяжно, съзерцателно и плавно усещане като при създаването на ново тяло; сега то беше несигурно, бавно, като нареждане на парченца от пъзел и свързване на краища прежда, опит да се събере отново онова, което някога е било едно цяло. Стори ѝ се, че продължи безкрайно; пребиваваше в някакво странно състояние на безтегловност, сякаш е под вода и трябва да се издигне на повърхността да си поеме въздух, но не го прави; когато най-накрая се съвзе, имаше чувството, че наистина излиза от мрачни дълбини. Примигна, вдиша. Слънцето вече беше изгряло; кепенците още бяха затворени, но светлината се процеждаше през пролуките по края и макар стените на крепостта да ги предпазваха от палещата жега, пак се усещаше, че прохладата на нощта вече си е отишла; сякаш и по-голямата част от деня си беше заминала заедно с нея.
– Кару. – Гласът на Зузана, благоговейно приглушен. – Това беше... изумително.
Кое по-точно? Кару направи усилие да фокусира. Усети очите си сухи, сякаш не бе примигвала с часове – нищо чудно наистина да е било така.
Огледа се. Тен си беше отишла. Зузана продължаваше да стои край нея; Мик беше застанал от другата ѝ страна и беше преметнал ръка през кръста ѝ. През някаква внезапна премала осъзна, че само неговата ръка я крепи изправена. В този момент почувства как изтощението я притиска като тежък товар, немилостиво. Главата никога не ѝ беше тежала така.
Най-накрая погледна към Зири, който в продължение на часове беше в съзнание, подхранвайки я с болката си. Той отвърна на нейния поглед. Усмихна ѝ се. Това беше усмивка, излъчваща крайно изтощение, горест и още други неразпознаваеми чувства, но пък беше истинска усмивка, а не грозно послание, изрязано в жива плът.
Тя го беше направила.
Опияни се при вида на неговото лице сега. То беше възстановено, почти без следа от белег. Ами ръцете? Това беше същинското изпитание. Тя посегна да ги хване, задържа ги в своите и чак тогава погледна. Отначало дъхът ѝ секна, защото белезите бяха грозни, възлести и тя помисли, че се е провалила; после обаче той сви пръсти с плавно движение и тя отново си пое дъх. Издишаният въздух се превърна в смях и тя понечи да стане. Световъртежът я принуди да седне отново.
Стаята се наклони на една страна.
И остана така известно време.
50.
КАТО ЖУЛИЕТА
Зузана беше кацнала на ръба на леглото на Кару. Приятелката ѝ спеше, стиснала здраво очи, а кожата около тях имаше тъмносин цвят. Дишането ѝ бе дълбоко и равномерно. До нея лежеше Зири, също заспал, дишащ в нейния ритъм. Зузана изми лицето на приятелката си със студена вода, също ръцете и китките ѝ, преди да ги положи изпънати покрай тялото.
– Има нужда от почивка – каза тя на Мик. – Аз пък имам нужда от храна. Дано поне ти не си умрял от глад.
Вместо отговор той отвори раницата си и измъкна нещо.
– Заповядай – каза.
Зузана го взе. Това беше, или поне трябваше да бъде, блокче шоколад.
– Разтопило се е по пътя към ада.
– А после пак се е втвърдило в нова и вълнуваща форма.
Зузана се обърна към прозореца, вдиша дълбоко и помаха, за да насочи въздушната струя към Мик.