Забравената градина

Клиф Котидж, 2005 г.

Вятърът рошеше косата на Касандра и подмяташе конската й опашка ту насам, ту натам, като ветропоказател. Тя се загърна плътно с жилетката си и поспря, за да успокои дишането си, загледана по тесния крайбрежен път към селцето долу. Белите къщурки се бяха вкопчили като рачета по скалистия залив, а синьото пристанище беше осеяно с червени и сини лодки, които се поклащаха на вълните, пълни с улов, докато чайките пикираха и кръжаха отгоре. Дори тук, нависоко, във въздуха се усещаше силен мирис на сол, близната от повърхността на морето.

Пътят беше толкова тесен и толкова близо до ръба на скалата, че Касандра се запита как изобщо някой събира смелост да шофира по него. От двете му страни растеше висока, светла трева, полюшвана от вятъра. Колкото по-нависоко се катереше Касандра, толкова по-силно усещаше мириса на дъжд във въздуха.

Погледна часовника си. Беше подценила времето, за което ще се изкачи догоре, както и изтощението, превърнало краката й в желе по средата на пътя. Умора от полета и познатата стара липса на сън.

Предната нощ беше спала ужасно. Стаята и леглото й бяха доста удобни, но я навестиха странни сънища, които останаха и след като се събуди и се помъчи да ги проумее. Бяха останали само пипалцата на причиненото неудобство.

По-късно през нощта я събуди по-осезаема причина. Шум, сякаш някой пъхаше ключ във вратата на спалнята й. Беше сигурна, че е точно това — пъхването и издрънчаването на ключ, който някой отвън се мъчи да завърти, — обаче когато на сутринта спомена пред момичето на рецепцията, онази я изгледа озадачено, преди ледено да заяви, че хотелът използва карти, а не метални ключове. Явно беше чула старата месингова брава да подрънква от вятъра.

Касандра отново пое нагоре по склона. Надали й оставаше още много, понеже жената в селската бакалница й беше обяснила, че пътят е само двайсет минути пеша, а тя вече се катереше цели трийсет.

Зави и видя червена кола, паркирана отстрани на пътя. Мъж и жена я наблюдаваха: той беше висок и слаб, а тя — ниска и набита. За момент Касандра ги взе за хора, които се любуват на гледката, обаче когато двамата едновременно й махнаха с ръка, се досети кои са.

— Здравейте! — провикна се мъжът и тръгна към нея. Беше на средна възраст, въпреки че брадата и косата му, бели като разбити белтъци, отначало създаваха впечатлението за много по-старо лице. — Сигурно вие сте Касандра. Аз съм Хенри Джеймисън, а това е съпругата ми Робин — посочи той към грейналата в усмивка жена.

— Много се радвам да се запознаем — каза Робин, следвайки съпруга си по петите. Прошарената й коса беше подстригана в спретната къса прическа, увенчала лъскавите й, румени и сочни като ябълки бузи.

Касандра се усмихна.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим в съботен ден, много съм ви признателна.