Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
— Защо се насилваш да не бъдеш романтична?
— Напротив, аз съм най-романтичната личност, която познавам. Знаеш ли какво си мисля, когато ме прегърне? Мисля си, че ако вдигна поглед, ще срещна очите на Гарланд Кейн.
— Но тогава защо…
— Когато се качих в самолета му онзи ден, единственото нещо, за което си мислех, беше капитан Марчбанкс и малкия двуместен самолет, с който прелетяхме над Ламанша, и как сърцата ни просто се разкъсваха един за друг, но не промълвихме и дума за това, заради жена му. Не съжалявам за тези мъже — съжалявам единствено за онази част от мен, която съм дала заедно с любовта си. За Бревърт останаха само трохите, които му подавам в розово кошче за отпадъци. Трябваше да има много повече — дори когато съм била най-увлечена, съм си мислила, че пазя нещо за единствения. Оказва се, че не съм го правила. — Тя млъкна, след което добави: — И въпреки всичко не съм сигурна.
От това, че бяха понятни, думите й не бяха по-малко предизвикателни за Олив и ако не беше положението й на бедна роднина, тя щеше да й каже каквото трябва. Емили бе ужасно разглезена — в продължение на осем години мъжете я бяха убеждавали, че не са достойни за нея, и тя беше приела това за истина.
— Ти се притесняваш. — Олив се опита в гласа й да не се долови раздразнение. — Защо не полегнеш за един час?
— Да — отвърна разсеяно Емили.
Олив напусна стаята и слезе на долния етаж. В коридора се сблъска с Бревърт Блеър, който беше доста развълнуван, облечен в сватбения редингот с бял карамфил на ревера.
— О, извинявай — каза бързо той. — Исках да видя Емили. Става дума за халките — кои точно, разбираш ли? Взех четири вида, а тя все още не е решила, пък аз не мога да й ги подам в църквата и да я чакам да си избере.
— Случайно разбрах, че иска гладката халка от платина. Но ако все пак искаш да я видиш…
— О, много ти благодаря. Не искам да я безпокоя.
Стояха близо един до друг и дори в този момент, когато той беше чужд, окончателно изгубен, Олив не можеше да не си мисли колко много си приличаха двамата с Бревърт. Коса, цвят на кожата, черти — можеха да минат за брат и сестра; и двамата бяха плахи и сериозни по нрав, притежаваха една и съща обикновена непосредственост. Всичко това мина през ума й само за миг, заедно с мисълта, че русата и буйна Емили със своята жизненост и широк размах беше в края на краищата във всяко едно отношение по-подходяща за него, но отново въпреки всичко тя усети да я залива вълна от нежност, от чисто физическо съжаление и копнеж и й се стори, че ако направи само половин крачка напред, ще намери обятията му широко отворени, за да я поемат.
Но вместо това направи крачка назад, за да се откъсне от него — тя сякаш го докосваше с върховете на пръстите си, но ги отдръпна. Може би някакви вибрации, предизвикани от чувствата й, си пробиха път до съзнанието му, защото той неочаквано каза:
— Ще бъдем добри приятели, нали? Моля те, не си мисли, че ти отнемам Емили. Знам, че не мога да я притежавам — никой не би могъл, — а и не искам това.
Безмълвно, докато той говореше, тя се сбогува с него — с единствения мъж в живота си, за когото беше искала да се омъжи.
Хареса й вглъбеното му колебание, с което взе палтото и шапката си и започна да търси опипом бравата на вратата откъм страната на пантите.
Когато той си отиде, тя влезе в гостната, огромна и величествена с нарисуваните вакханалии, с масивните полилеи и с портретите от осемнайсети век, които би трябвало да са предците на Емили, но не бяха и този факт показваше, че те й принадлежаха още повече. Тя седна там, както винаги в сянката на Емили.
През вратата, водеща към малката безценна тревна площ на Шейсета улица, на която сега се намираха павилионите, влезе чичо й, мистър Харолд Касълтън. Беше дегустирал собственото си шампанско.
— Олив, толкова сладка и прекрасна — прочувствено извика той. — Олив, скъпа, тя го направи. Дълбоко в себе си е била съвсем наред, както си и знаех. Истинските винаги влизат в правия път, нали — чистокръвните жребци? Бях започнал да си мисля, че всевишният и аз, между нас казано, сме й дали прекалено много и че тя никога няма да бъде доволна, но накрая стъпи на краката си като… — той безуспешно търсеше някакво сравнение — като чистокръвен жребец и ще види, че в края на краищата на земята не е чак толкова зле. — Той се приближи. — Ти си плакала, моя малка Олив.
— Малко.