Kолеж за магьосници
- Автор: Гросман Лев
- Серия: The Magicians #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 9789546859341
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Kолеж за магьосници». Краткое содержание книги:
Mодерен фентъзи роман за настоящи и пораснали фенове.
Пъблишърс Уийкли
Куентин Колдуотър живее тъжен, меланхоличен живот. Макар и пълен отличник, той е нещастен. Единствената му мания е поредица от фентъзи книги за вълшебната страна Филория. Обсебен от приключенията и от магията на измислената страна, той препрочита книгите отново и отново.
Съкровеното му желание е не да кандидатства в университета Принстън, където е ясно, че ще приемат гений като него, а поне за миг да надзърне в света на Филория.
В един преломен ден Куентин попада на укрито с магия място в Ню Йорк, където времето тече по различен начин и където съществува... колежът по магия Брейкбилс. Макар колежът да не е Филория, той дава на Куентин възможност да учи магия и да прави заклинания – нещо, за което винаги е мечтал.
Оказва се, че магията не е лесна работа – мъчителни упражнения, заклинания на старохоландски и келтски, тежки предизвикателства, пътешествие по въздух до Южния полюс... Много скоро Куентин открива, че все още жадува за вълшебната страна от любимите си книги.
И тъй нататък — всичко звучеше ужасяващо правдоподобно. Отвсякъде се надпреварваха да му обещават и гарантират богато на предизвикателства бъдеще, в което ще може да се реализира. Защо тогава неистово търсеше друг път? Защо все още жадуваше велико приключение? Давеше се, защо се дърпаше, когато някой му подадеше сламка или ръка да му помогне? Преподавателите му изобщо не изглеждаха разтревожени, защо той да се терзае?
Междувременно с Алис залягаха над задължителната курсова работа с гаснещ ентусиазъм. Алис се опитваше да изолира индивидуален фотон и да го застопори, прекъсвайки движението му със скоростта на светлината. За тази цел сглоби сандъче от дърво и стъкло и го постави в адски сложен сферичен възел от сияйна индигова магия. Но накрая никой не беше сигурен дали фотонът е там, или не, а не изнамериха и начин да го докажат с категоричност. Насаме Алис призна пред Куентин, че тя самата не е сигурна и искрено се надява, че изпитната комисия ще реши едното или другото, защото полудявала. След седмица дребнави спорове, които не решиха нищо, гласуваха да пишат на Алис положителна оценка и да забравят въпроса.
За своя проект Куентин планираше да полети до луната и обратно. Правеше си сметката, че ще стигне там за няколко денонощия, а след антарктическото приключение беше станал бетон в заклинанията за телесна топлина. (Макар че те не му бяха по специалността. Неговата си специалност просто я беше зарязал.) Освен това идеята беше обагрена от романтично-лиричен привкус. Едно горещо и влажно пролетно утро Алис, Гретхен и неколцина подлизурковци от новите Физици дойдоха на Океана да го изпратят. Предпазните заклинания образуваха около него прозрачен мехур. Звуците се деформираха, зелената морава и усмихнатите доброжелателни лица се смениха с лъчиста синя сфера.
Шест часа след като беше тръгнал на път, гърлото му изведнъж се стегна и пирони пронизаха тъпанчетата му. Още малко и очите му щяха да изскочат. Беше се унесъл и импровизираният космически мехур започваше да се разпада. Заразмахва ръце като въодушевен диригент и въздухът отново се уплътни и стопли. Само че той не можа да се успокои и се разтресе от хрипкав истеричен смях. Нима имаше по-голяма безсмислица, за която да си рискуваш кожата? Един господ знае, колко междузвездна радиация беше попил. Космосът е пълен с миниатюрни гневни частици.
Обърна курса. Обмисли дали да не се скрие за няколко дена, а после да излъже, че е отишъл на Луната. Лека-полека се успокои. Все едно преглътна коктейл с доста щедри части облекчение и срам. Светът отново се показа под него: разчленената крайбрежна ивица, синята вода, плътна като кован метал, размаханата лапа на малкия полуостров Кейп Код.
Най-мъчително се оказа слизането в голямата зала същата вечер: подранил с два дена, със свенлива усмивка на червеното като домат лице, която показваше, че се е издънил. След вечеря зае ключа на Алис и отиде да си ближе раните в стаята на префектите, където се настани пред затъмнения прозорец и препи с шери. Представяше си как река Хъдсън тече в мрака — ленива и придошла от студените пролетни дъждове. Алис учеше в стаята си. Всички спяха освен някакви купонджии в западното крило. След като се разкисна от самосъжаление и алкохол, а зората заплашваше да връхлети всеки миг, Куентин предпазливо се върна в спалнята си, плетейки крака по витото стълбище, където някога беше стаята на Елиът. На излизане беше присламчил бутилката с шери и чат-пат отпиваше направо от нея.
Опиянението му се превръщаше в махмурлук — тази неврологична алхимия, която обикновено се осъществява по време на сън. Течността се плискаше в стомаха му. Хората, които беше предал, изпълзяха от едно мрачно кътче на съзнанието му. Неговите родители. Джеймс. Джулия. Преподавателя Марч. Аманда Орлоф. Даже мъртвия възрастен господин — как му беше името? — с когото трябваше да проведе събеседването за Принстън. Те всички го гледаха безучастно. Нямаше защо да си хабят презрението.
Светна лампата и се отпусна на леглото. Няма ли магия за лично щастие? Сигурно някой е измислил. Защо ли не я преподаваха? Дали не беше в библиотеката — летяща книга, пърхаща досами ръката ти, пляскайки с криле в някой висок прозорец? Дали не беше тайното откровение на Мартин Чатуин, момчето, което избягало във Филория и никога не се завърнало на този окаян свят? Куентин зарови пламналото си охлузено лице в хладната възглавница и зарида, сякаш сърцето му се късаше.