Момичето от влака

 Тази сутрин наблюдавах как Том се стяга за работа, как слага ризата и вратовръзката си. Изглеждаше малко разсеян, сигурно проверяваше наум графика си за деня – срещи, ангажименти, кой, какво, къде. И изведнъж изпитах ревност. За пръв път му завидях за лукса да стане сутрин, да се облече, да излезе и да обикаля града с определена цел в името на заветния чек.

Не че ми липсва работата (бях брокер на недвижими имоти, не неврохирург, никое дете не си мечтае да стане брокер, нали?), но обичах да обикалям из скъпите къщи, когато собствениците не си бяха у дома, да прокарвам пръсти по мраморните повърхности и да надничам в огромните им като стаи гардероби. Обичах да си представям какво щеше да е, ако живеех така, каква личност щях да бъда тогава. Убедена съм, че няма по-важна работа от отглеждането на едно дете, но това не се цени. Не и в този смисъл, който в момента ме интересува – във финансовия. Искам да съберем пари, да напуснем тази къща и тази улица. Толкова е просто.  Може би не чак толкова просто. Том тръгна на работа и аз седнах в кухнята да се боря с Ийви да хапне нещо за закуска. Преди два месеца ядеше всичко. Сега, ако не е кисело мляко с ягоди, не го близва. Знам, че е нормално и аз непрекъснато си го повтарям, докато почиствам косата си от изплютия жълтък или пълзя по пода и обирам хвърлени лъжички и обърнати купички с храна. Не спирам да си го повтарям.

И все пак, когато най-после приключихме с храната и тя, щастлива и доволна, се заигра, си позволих да пролея няколко сълзи. Позволявам си го много рядко, само когато Том не е у дома и само за малко, колкото да излея насъбралото се в мен. Докато миех лицето си в банята, се загледах в огледалото и забелязах колко уморена изглеждам, колко размъкната и занемарена съм, и изведнъж отново почувствах нужда да облека рокля и високи токове, да оправя косата си и да сложа грим, да изляза на улицата и да накарам мъжете да се обръщат след мен.

Работата ми липсва, но повече ми липсва и онова, което ми носеше тя през последната доста успешна за мен година, когато се запознах с Том. Липсва ми позицията на любовница.

Беше приятно. Много приятно дори. Не чувствах никаква ви-на. Но се преструвах, че чувствам. Нямаше как иначе с моите омъжени приятелки, живеещи във вечен страх заради младите домашни помощници или хубавите млади момичета в офисите на съпрузите им, които можеха да разговарят за футбол и да прекарват половината си живот по спортните зали. Трябваше да им кажа, че, разбира се, чувствам се ужасно, разбира се, съчувствам на жена му, че "не съм предполагала, че може да стане така, но просто се влюбихме, какво друго можем да направим?".

Истината е, че никога не съм се чувствала зле заради Рейчъл, дори и преди да разбера за проблемите ѝ с алкохола и за трудния ѝ характер, който превръщаше живота му в ад. Тя просто не беше реална за мен, а и аз бях изцяло погълната от емоциите си. Виждах се като жената, която преобръща животи и няма защо да го отричам, това ме очароваше. Да е онази, заради която съпругът предава съпругата си, въпреки че я обича, беше истинско предизвикателство. Това те прави  фатална жена.