Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
Изразът се употребява често, но от него ми настръхват косите.
– Искаш да говориш за конкретен инцидент, Рейчъл, така ли да те разбирам?
Искам и още как, но не мога да му го кажа, затова му разказвам за онази случка със стика за голф, когато нападнах Том след една ужасна кавга.
Спомням си как онази сутрин се събудих с чувство на тревога и веднага разбрах, че се е случило нещо ужасно. Том не беше до мен и това ме успокои. Легнах по гръб и си припомних цялата сцена. Помня колко много плаках и му повтарях, че го обичам. Той беше гневен, каза ми да си лягам. Не искаше да ме слуша повече.
Опитах се да се върна още по-назад, в ранната вечер, когато започнахме да се караме. Всичко започна идеално. Бях запекла скариди с много чили и кориандър и си отворихме онова прекрасно вино "Ченин Бланк" – подарък от доволен клиент. Вечеряхме на верандата и слушахме "Килърс" и "Кингс оф Лайън", те бяха любимите ни в първите дни, когато се пренесохме в новия си дом.
Помня, че се смеехме и се целувахме. Аз му разказах някаква история, но той не я намери за забавна. Това ми развали настроението. После помня, че започнахме да крещим, аз тръгнах към кухнята, ударих се в плъзгащата се врата и побеснях, защото той не дойде да ми помогне.
– Но когато сутринта се събудих и слязох долу, той не ми говореше, дори не искаше да ме погледне. Трябваше да го моля да ми каже какво съм направила. Казах му поне сто пъти колко много съжалявам, повтарях го отчаяно, обзета от паника. Не мога да го обясня, може би вие знаете по-добре, но когато не можеш да си спомниш какво си направил, съзнанието ти започва да запълва празнините, подбирайки най-лошите възможности...
Камал кима.
– Разбирам те. Продължавай.
– И накрая, само за да ме накара да млъкна, той ми разказа. Била съм се засегнала от нещо, казано от него, продължила съм да човъркам и да беснея, не съм млъквала. Той се е опитал да спре скандала, опитал се да ме целуне и да оправи нещата, но аз не съм поддала. Той решил да се оттегли, да си легне, и тогава се случило. Подгонила съм го по стълбите със стика за голф и съм се опитала да му разбия главата. Слава богу, не съм го уцелила. Само съм избила парче от мазилката в коридора.
Изразът на лицето на Камал не се променя. Не изглежда изненадан. Просто кима.
– Значи знаеш какво е станало, но не можеш да го почувстваш, прав ли съм? Искаш да си го припомниш, да го преживееш в съзнанието си, за да... как да го кажем... да стане този спомен твой? И така ще се почувстваш отговорна за действията си?
– В общи линии, да – свивам рамене. – Но има още нещо. И то се случи после, доста по-късно – седмици, даже месеци след това. Продължавах да мисля за онази вечер. Всеки път, когато минавах покрай дупката в стената, мислех за това. Том каза, че ще я замаже, но не го направи, а аз не исках да го пришпорвам. Един ден стоях там – беше вечер, излизах от спалнята, и просто спрях, защото си спомних. Видях се на пода, гърбът ми беше притиснат в стената, плачех неутешимо. Том стоеше над мен, молеше ме да се успокоя, стикът беше на пода в краката ми и аз... преживях всичко. Бях ужасена. Но споменът не отговаря на действителността, защото не си спомням гнева, тази разтърсваща ярост. Помня страха.
Вечер
Думите на Камал за завръщане на местопрестъплението заседнаха в главата ми и вместо да се прибера, отидох до Уитни. И вместо да притичам покрай подлеза, влизам директно в устата му с преднамерено бавни крачки. Слагам ръце върху студените груби тухли на входа, затварям очи и прокарвам пръсти по тях. Нищо не идва в главата ми. Отварям очи и се оглеждам. Проходът е съвсем тих. Само една жена върви към мен, на няколко метра от мен, иначе е празно. Няма автомобили, нито се чуват детски гласове, само една сирена вие глухо в далечината. Слънцето се скрива зад облак и изведнъж ми става студено. Спирам на входа на тунела, да мога да продължа нататък. След секунда се обръщам с мисълта да си тръгна.
Жената, която вървеше срещу мен преди малко, тъкмо завива. Мимоходом си отбелязвам, че е облечена в тъмносив шлифер. На самия завой тя ме поглежда и в този моме ми просветва. Една жена... в синьо... призрачната светлина. Спомням си я. Ана. Тя носеше синя рокля с черен колан и се отдалечаваше от мен, вървеше бързо, като онзи ден,само че този път се обърна да ме погледне, погледна през рамо и забави ход. Една кола спря до нея на улицата – червена кола. Колата на Том. Тя се наведе и му каза нещо през прозореца, после отвори вратата, влезе и колата потегли.