Злочестие [bg]

— Петна! — изстреля Зарево. — Тиа, там горе има хора. Скачат, за да избягнат създаваната от него горещина. Отивам.

Зарево избухна в пламъци и се стрелна във въздуха — макар че можех да преценя, че няма да достигне хората навреме. Твърде далече беше, а и те падаха твърде бързо. Сърцето ми спря. Какво ужасно решение — да изгориш от Разрушение или да паднеш към смъртта си? Исках да избърша сълзите от очите си, но не можех. Горките хора.

Още някой скочи от стаята на върха на горящата сграда. Фигура със светещи ръце — величествен образ, който скочи надолу с развяно след него сребристо наметало. Подобно на метеор той остави след себе си блестяща, мощна светлина, докато се носеше към падащите хора. Дъхът ми спря, когато хвана първия човек, а после следващия.

Залитнах назад. Не.

Зарево дойде и отново кацна до мен.

— Няма значение — съобщи той на Тиа и пламъците му отчасти отслабнаха. — Той беше там навреме. Трябваше да се досетя. Кога е бивало той да закъснее?

Познавах фигурата. Тъмно облекло. Могъщо телосложение. Дори отдалеч, дори и посред нощ, аз разпознавах този човек. Бях прекарал живота си да го изучавам, да го наблюдавам и да го преследвам.

— Стоманеното сърце — прошепнах аз.

След това се разтърсих и хванах Зарево, напълно забравил, че той пламти. За щастие, пламъците изчезнаха при допира и аз не получих изгаряния.

— Разбира се, че е той — потвърди Зарево и се намръщи.

— Стоманеното сърце… — повторих аз. — Стоманеното сърце не е зъл?

Той повдигна вежда към мен, все едно се бях побъркал.

— А го няма и Злочестие — продължих аз, докато гледах към небето.

— Злочестие?

— Червената звезда! — обясних аз. — Която доведе Епичните.

— Заклинание? — попита той. — Изчезна година след появата си; няма я вече десет години.

— Усещаш ли мрака? — продължих аз. — Подтика към егоизъм, който поразява всеки Епичен?

— За какво говориш, Чарлстън?

Няма Злочестие, няма мрак, Стоманеното сърце е добър.

Искри!

— Това променя всичко — прошепнах аз.

— Виж, и преди ти казвах, че трябва да се срещнеш с него — заговори ме Зарево. — Той отказва да повярва във видяното от мен, но той трябва да говори с теб.

— Защо с мен? Какво го интересувам аз?

— Е — отговори Зарево — той те уби.

В моя свят аз го убих. Тук той е убил мен.

— Как се е случило? Аз трябва да…

Залитнах. Зави ми се свят.

— Отивам — обясних аз и започнах да изчезвам. — Не мога да го спра. Ще върнем Тави. Кажете му… кажете му, че ще се върна. Трябва да…

— … разбера какво е станало тук — довърших изречението, ала Зарево беше изчезнал. На негово място се намираше изпълнено с прах и ярка светлина помещение. Двама Епични в битка. Отново се бяха преместили в коридора и подминаха апартамента на Проф. Това ги поставяше от дясната ми страна — където повечето от стените на помещението бяха изчезнали.