Злочестие [bg]

Аз бях жив.

От паметта ми прошепна гласът на Регалия: „Получих уверение, че ще ти се дадат сили, които са «тематично подходящи».“

— Впечатляващо — обади се Проф от сенките. — Какво направи тя? Отвори врата към друг свят и изпрати куршумите там?

Звучеше уморено.

— Ще трябва и аз самият да го направя. Не си мислете, че не ме наранява.

— Джонатан… — прошепна един глас.

Намръщих се. Дойде отблизо. Кой…

Бях забравил Тиа.

Тя се свлече върху бюрото от каменна сол, осветена от потрепващата светлина на огъня. Беше се крила там, но куршумите я бяха достигнали. Кървеше от многобройни рани, стиснала мобилния с пръсти. И той беше пробит.

— Джон — каза тя. — Копеле. Боеше се, че ще се стигне до… това.

Тя се закашля.

— Аз сбърках, а ти излезе прав. Както… винаги.

Проф пристъпи в светлината на оръжията на войниците. Изтормозеното, сломено лице сякаш се променяше; челюстта му увисна. Като че ли виждаше за пръв път тази вечер. Тъй че той видя как Тиа изпусна последното си накъсано дихание и умря.

Смаяно коленичих и почти не чух рева на Проф — неговия внезапен, смаян вик на агония и съжаление. Той прескочи дупката в пода върху поле от светлина, прелетя покрай мен и Меган, не ни обърна внимание и сграбчи Тиа.

— Излекувай се! — нареди ѝ той. — Излекувай се! Дарявам ти го!

Държах се за Меган, безчувствен и невярващ. Фигурата на Тиа остана неподвижна в ръцете му.

Подът се изпари. Стените, таванът, цялата кула. Всичко стана на прах пред изтерзания вик на Проф. Войниците падаха като камъни, но около него и Тиа се образува мехур.

Стомахът ми се обърна, когато Меган и аз също започнахме да падаме през солената прах седемдесет етажа надолу към земята.

— Меган! — креснах аз.

Очите ѝ бяха затворени. Държах се за нея и се премятах из въздуха.

Не. Не. НЕ.

В нощта около нас падаха тела, порой от прах, мебели, парчета плат. Те минаваха покрай нас.

— Меган! — извиках аз отново, над шума на вятъра и крясъците на ужасените войници. — Събуди се!

Очите ѝ се отвориха и все едно пламтяха в нощта. Подскочих и едва успях да я удържа — и внезапно се озовах в ремъците на парашут.

Ударихме земята мигове по-късно с обезпокоително хрус. Тогава дойде болката. Задъхвах се от силата ѝ — като вълна от електричество, минаваща през тялото ми от краката. Толкова могъща беше, че не можех да се движа. Търпях я и гледах черното небе.

И Злочестие, който също ме гледаше.

Времето минаваше. Не много, но достатъчно. Чух стъпки.

— Тук е — припряно каза Ейбрахам. — Прав беше. Искри! Това беше парашут. Един от нашите, но аз въобще не бях оставил…