Злочестие [bg]

Този път не пропаднах два метра надолу при преминаването в другия свят, което си беше плюс. Вместо това се изтърколих върху покрив в тиха част на града. Не беше небостъргач, а жилищна постройка, макар и — разбира се — висока.

Нищо не се разпадаше, нямаше пушечни изстрели, а и напълно липсваше объркващото бръмчене на тензорната сила на Проф. Само спокойното нощно небе. Красиво… и без червеното петно, което да блести ослепително срещу мен.

Стисках образеца от тъканта, лежах, гледах небето и поех няколко успокоителни вдишвания. Това май беше най-щурото нещо, което съм правил, а досегашният ми живот бе поставил летвата твърде нависоко.

— Ти — произнесе нечий глас зад мен.

Претърколих се до положение на колене — с едната ръка придържах клетките на Проф по-близо, а с другата вдигнах оръжието. До покрива се рееше Зарево, светнал и пламтящ — дрехите и кожата му бяха погълнати от извиващите се пламъци. Куршумите не биха наранили огнения Епичен — просто щяха да се разтопят. Дали не бях заменил едно смъртноопасно положение за друго?

Трябва да изчаквам, докато не ме изтеглят обратно в моя свят, казах си аз. Само дето… колко дълго щях да остана, ако Меган не опитваше активно да ме изтегли? Не можеше да съм се преместил за постоянно, нали така?

Зарево беше неописуем — неговата аура от горещина и огън изкривяваше въздуха наоколо му. Най-накрая стъпи на покрива и — изненадващо — пламъците му отслабнаха. Появиха се дрехи — яке върху тениска и джинси. Огънят продължи да гори по ръцете му, но беше отслабен, като последните пламъци на лагерния огън, преди да се предадат на жаравата. Лицето бе същото като другите пъти, в които го бях виждал.

— Какво направи с Тави? — попита той. — Ако си я наранил…

Облизах устни — бяха страшно сухи и солени.

— Аз…

И отново моралните измерения на постъпката ни направо ме удариха по главата, като юмрука на сервитьорката от Фабриката, след като съм опитал да отмъкна един мъфин повече.

— Беше всмукана в моя свят.

— Значи Тиа е права. Вие действително се опитвате да ни изтеглите в своето измерение?

Той пристъпи напред и пламъците му отново лумнаха.

— Защо правите това? Какво сте намислили?

Аз отстъпих назад върху покрива.

— Не е това! Или, да, ние не знаехме — най-напред Меган не знаеше — искам да кажа, ние не…

Нямах представа какво опитвам да кажа.

За щастие, Зарево спря, а след това още повече отслаби пламъците си.

— Петна, та вие сте уплашени. — Той вдиша дълбоко. — Виж сега, можете ли да върнете Тави? Намираме се в средата на нещо. Имаме нужда от нея.

— Тиа… — казах аз, свалих оръжието си и събрах две и две. — Чакай. Ти си един от Възмездителите?

— Затова ли все ме дърпате във вашия свят? — попита той. — Няма ли моя версия там?

— Аз… смятам, че е възможно да си момиче — отвърнах аз. И да излизаш с мен. Бях забелязвал приликите по-рано — Зарево беше рус и имаше лице, което, ако не се обръщаше внимание на мъжките му черти, напомняше за това на Меган.