Злочестие [bg]

Меган продължаваше да е в безсъзнание, но изглежда ѝ беше понесло по-добре, отколкото на мен. Ейбрахам не можа да намери никакви счупени кости, въпреки че щеше да носи някои сериозни натъртвания, а и ръката ѝ беше обгорена и покрита с мехури.

— Е, живи сме — обобщи Коуди, щом спряхме пред вратата на скривалището. — Освен ако, разбира се, не сме пропуснали някоя опашка и Проф не дебне наблизо в очакване да го заведем при Крадеца.

— Оптимизмът ти е толкова насърчителен, Коуди — отвърна му Мизи.

Отне ни известно време, докато успеем да вкараме носилката през входа, който бяхме направили така, че да прилича на малък тунел, засипан с отломки в единия край. Можех да помагам, като бутах с ръце. Краката продължаваха да ме болят, но болката вече беше от вида Хей, не ни забравяй, а не от предишния вид ГОСПОДИ, СЧУПЕНИ СМЕ.

Скривалището миришеше на харесваната от Крадеца супа — прост зеленчуков бульон почти без вкус. Ейбрахам освети с мобилния си.

— Изключи го, идиот — обади се Крадеца от стаята си.

Сигурно отново медитира. Надигнах се в носилката си, а Мизи пропълзя навътре, въздъхна и стовари екипировката си на купчина.

— Имам нужда от душ — съобщи тя на Крадеца. — Какво трябва да направи едно момиче, за да те накара да направиш един?

— Да пукне — отвърна ѝ той.

— Мизи — спокойно заговори Ейбрахам — провери екипировката, а после върни на Крадеца нещата, които е създал за нас заедно с благодарностите ни. Вероятно е все едно, тъй като те просто ще изчезнат, но може би жестът ще има някакво значение за него. Коуди, наблюдавай навън дали някой ни е проследил. След като имаме повече време, искам да прегледам тези двамата тук по-подробно.

Кимнах бавно. Да. Заповеди. Трябваше да се издават заповеди. Но… връщането насам беше за мен като в мъгла.

— Трябва да дадем отчет — намесих се аз. — Аз открих някои работи.

— По-късно, Дейвид — леко възрази Ейбрахам.

— Но…

— Ти си в състояние на шок, Дейвид — продължи той. — Нека си починем най-напред.

Въздъхнах и отново си легнах. Не се усещах в състояние на шок. Вярно, че бях лепкав от пот и изстинал — но върху мен беше валял дъждът. Да, треперех и не можах да мисля за твърде много неща при придвижването насам — но то бе заради изтощението от цялата работа.

Съмнявах се, че е слушал доводите ми. Въпреки съгласието си, че аз стоя начело, Ейбрахам можеше да се държи съвършено майчински. Убедих го най-напред да прегледа Меган и с помощта на Мизи той я отнесе, за да я съблече от мократа, накъсана вечерна рокля и да се убеди, че не е получила незабелязани рани. После се върна да шинира краката ми.

Около час по-късно Ейбрахам, Мизи и аз се бутахме в най-малката стаичка на новата ни база — надявахме се, че е достатъчно далеч от Крадеца, та да си говорим насаме. Меган спеше омотана в превръзки в ъгъла.

Ейбрахам не спираше да ме гледа в очакване, че ще заспя. Аз упорито се държах буден, облегнат на стената, проснал хванатите си в шини крака напред. Бяха ми дали някакви свръхмощни болкоуспокоителни, тъй че можех уверено да отвръщам на погледа му.