Знакът на Атина
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0866-7
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на Атина». Краткое содержание книги:
— Няма да го продам — каза Сами. — Обещавам! Ще го задържа като символ на твоята благост.
— Мисля, че имаш предвид моята благодарност — насили се да се усмихне Хейзъл.
— Точно! Но трябва да тръгваме. Време е за следващата ни сцена: „Хейди Ламар едва не загива от скука в час по английски език“.
Сами й предложи ръка като джентълмен, но Хейзъл го избута закачливо.
— Благодаря, че ми помогна, Сами.
— Госпожице Ламар, аз винаги ще бъда до вас — каза той храбро.
Двамата се затичаха към училището.
Лио отново се почувства като призрак — сякаш е бил ейдолон през целия си живот, тъй като това момче му бе показало какъв трябва да бъде истинският Лио. Беше по-умен, по-готин, по-забавен. Флиртуваше с Хейзъл така умело, че бе откраднал сърцето й. Неслучайно Хейзъл бе погледнала Лио толкова особено, когато се бяха видели за първи път. Неслучайно бе произнесла името Сами с толкова чувство. Лио обаче бе Сами, колкото Руфъс бе Кларк Гейбъл.
— Хейзъл — каза той, — аз… не мисля, че…
Училищният двор се разпадна и те се пренесоха на различно място. Хейзъл и Лио все още бяха духове, но сега стояха пред занемарена къща. Тя бе построена до една канавка, обрасла с бурени. На двора се издигаха бананови палми. На стълбите бе поставено радио, от което свиреше коюнто20, а на сенчестата веранда мършав старец се люлееше, загледан в хоризонта.
— Къде сме? — попита Хейзъл. Тя все още бе призрак, но в гласа й се долавяше тревога. — Това не е мой спомен!
Лио усети, че призрачният му образ става по-реален. Това място му изглеждаше странно познато.
— Това е Хюстън — осъзна той. — Тази гледка ми е позната. Канавката… Това е кварталът, в който израснах. Летището „Хоби“ е нататък.
— Това е твой спомен? — попита Хейзъл. — Не разбирам! Как може…
— Питаш мен? — попита Лио.
И тогава старецът промърмори:
— Ах, Хейзъл…
Лио почувства, че го полазват тръпки. Старецът продължаваше да гледа към хоризонта. Откъде знаеше, че са там?
— Предполагам, че нямахме достатъчно време — продължи да говори замечтано старецът, — е…
Той не довърши мисълта си.
Хейзъл и Лио останаха неподвижни. Старецът не даде знак, че ги е видял или чул. Лио осъзна, че човекът говори на себе си. Защо обаче бе произнесъл името на Хейзъл?
Имаше суха кожа, къдрава бяла коса и сбръчкани ръце, все едно бе прекарал целия си живот в работилница. Носеше чиста бледожълта риза със сиви панталони и излъскани черни обувки.
Въпреки възрастта си човекът имаше будни очи и стоеше някак достойно на стола си. Изглеждаше умиротворен и дори развеселен, все едно мислеше: „Доживял съм до такава възраст? Страхотно!“.
Лио бе почти сигурен, че не го е виждал. Защо обаче му изглеждаше толкова познат? Тогава осъзна, че човекът тропа с пръсти по стола си. Но не просто така. Използваше морзовата азбука, за да каже: „Обичам те“.
Вратата на къщата се отвори. Оттам излезе млада жена. Тя носеше дънки и тюркоазеносиня блуза. Беше хубава, но не и нежна. Ръцете й бяха мускулести, а дланите — загрубели. И тя като стария човек имаше живи кафяви очи, които блестяха закачливо. В ръцете й имаше бебе, повито в синьо одеяло.
— Виж, mijo — каза тя на бебето, — това е твоят bisabuelo. Bisabuelo, искаш ли да го подържиш?
Лио изхлипа, щом чу гласа й. Това бе майка му — по-млада, отколкото я помнеше, но жива. А това означаваше, че бебето в ръцете й бе…
Старецът се усмихна широко. Имаше блестящи зъби — бели като косата му. Лицето му се набръчка от усмивката.
— Момченце! Mi bebito21, Лио!
— Лио? — прошепна Хейзъл тихо. — Това си ти? Какво означава bisabuelo?
Лио не можеше да намери гласа си, за да й отговори. Прадядо, искаше да каже той.
Старецът взе бебето в ръцете си, засмя се и започна да го гъделичка по брадичката. Призрачният Лио най-сетне разбра какво вижда.
Някак си силата на Хейзъл бе намерила събитието, което свързваше животите им — момента, в който времето на Лио и това на Хейзъл се преплитаха.
Този старец…
— О… — Хейзъл разбра кой е той в същия момент. Гласът й притихна, все едно се канеше да заплаче.
— Сами, о, не…
— Мъничкият ми Лио — каза Сами Валдес, който бе на повече от седемдесет, — ще бъдеш мой дубльор, а? Май така се казваше. Кажи й това, което аз не можах. Надявах се да я намеря жива, но уви…
20
Музикален жанр, зародил се в южен Тексас. — Бел.пр.
21
Бебчето ми (исп.) — Бел.ред.