Знакът на Атина
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0866-7
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на Атина». Краткое содержание книги:
— Нас?
От всички врати изскочиха десетки деца, които излязоха на двора. Те викаха и се закачаха едно с друго. Повечето бяха афроамериканчета, но имаше и някои с латиноамерикански произход. Възрастта им варираше — някои изглеждаха като току-що излезли от детската градина, други приличаха на гимназисти. Лио позна, че това се е случило в миналото, тъй като момичетата носеха рокли и кожени обувки със закопчалки. Момчетата бяха облечени с бели ризи и панталони с тиранти. Мнозина бяха нахлупили шапки като тези на жокеите. Някои от децата си носеха обяд, но повечето нямаха. Дрехите им бяха чисти, но износени. Някои имаха дупки по панталоните си или разпадащи се обувки.
Няколко от момичетата започнаха да скачат на едно старо въже за пране. По-големите момчета си подаваха мърлява топка за бейзбол. Децата с обяди седнаха заедно и се разприказваха.
Никой не обърна внимание на духовете на Лио и Хейзъл.
След това Хейзъл — Хейзъл от миналото — излезе на двора. Лио я разпозна без проблем, макар да изглеждаше с около две години по-малка от сега. Косата й бе стегната на кок. Златните й очи се стрелкаха по двора. Изглеждаше притеснена. Облечена бе с тъмна рокля, за разлика от другите момичета, които бяха в бели вълнени дрехи или с рокли на цветя. Изглеждаше като оплаквачка на погребение.
Тя стисна ленената торба с обяда си и приближи стената, мъчейки се да остане незабелязана.
Не се получи. Едно момче извика: „Вещице!“.
Той тръгна бавно към нея и я притисна в ъгъла. Не можеше да се определи дали е на четиринайсет, или деветнайсет. Беше високо и едро момче, най-голямото в двора. Лио разбра, че е побойник. Носеше мръсна риза с цвета на парцал и износени вълнени панталони (които едва ли бяха удобни в тази жега). Беше бос. Може би учителите се страхуваха от него и затова допускаха да върви без обувки. А може би просто нямаше такива.
— Това е Руфъс — каза призрачната Хейзъл с неприязън.
— Сериозно ли се казва Руфъс? — попита Лио.
— Хайде — каза призрачната Хейзъл и приближи сцената на спора. Лио я последва. Не бе свикнал да се носи по въздуха, но веднъж се бе возил на тротинетка. Усещането бе много подобно. Просто се наклони в посоката, в която искаше да отиде, и се плъзна по въздуха натам.
Руфъс имаше толкова плоско лице, че изглеждаше, сякаш някой го е блъскал в тротоара. Косата му бе така равно подстригана, че можеше да се ползва като летище за миниатюрни самолети.
Руфъс протегна ръка.
— Обяда.
Малката Хейзъл не възрази. Тя подаде ленената си торба, все едно случващото се бе нещо нормално. Няколко момичета се приближиха, за да видят какво става. Една от тях се изкикоти към Руфъс.
— Не ти трябва да ядеш това — предупреди го тя, — сигурно е отровно.
— Права си — каза Руфъс. — Майка ти ли приготви това, Левеск? Вещицата?
— Тя не е вещица — промърмори Хейзъл.
Руфъс пусна торбата на земята и я стъпка, смачквайки съдържанието й.
— Дръж си го. Искам обаче диамант. Казват, че майка ти може да вади скъпоценни камъни от нищото. Дай ми диамант.
— Нямам диаманти — каза Хейзъл. — Махни се.
Руфъс стисна юмруци. Лио бе минал през достатъчно лоши училища, за да надуши, че играта загрубява. Искаше да пристъпи напред и да помогне на Хейзъл, но бе само един призрак. Освен това сцената, която се разиграваше пред него, се бе случила преди десетилетия.
И тогава едно хлапе изскочи напред. Лио затаи дъх. Момчето изглеждаше досущ като него.
— Виждаш ли? — каза призрачната Хейзъл.
Фалшивият Лио бе висок колкото истинския, което означаваше, че бе нисък. Имаше и неговата хиперактивност — непрекъснато опипваше панталоните си, приглаждаше бялата си риза, наместваше жокейската шапка на къдравата си тъмна коса. (Лио реши, че ниските хора не бива да носят такива шапки, освен ако наистина не са жокеи.) Фалшивият Лио имаше същата дяволита усмивка, която истинският виждаше всеки ден в огледалото — изражение на лицето, което караше учителите да кажат: „Не си го и помисляй!“ и да го сложат на първия чин.
Фалшивият Лио изглеждаше така, сякаш също бе смъмрен от учител. Държеше в ръката си картонена шапка, на която пишеше ГЛУПАК. Лио смяташе, че такива неща съществуват само в анимационните филми.
Разбираше защо фалшивият Лио не си я е сложил. Да изглеждаш като жокей, бе достатъчно нелепо, но с този конус на главата си щеше да прилича на гном.