Знакът на Атина
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0866-7
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на Атина». Краткое содержание книги:
— Лио — каза тя, — това, което стана в Голямото солено езеро…
Почва се — помисли си Лио. Спомни си срещата с Немезида, богинята на Отмъщението. Бисквитката в колана му натежа. Миналата нощ, докато се отдалечаваха от Атланта, Лио бе лежал в каютата си, замислен за това как бе ядосал Хейзъл. Чудеше се дали може да оправи нещата.
„Скоро ще се изправиш срещу проблем, който не можеш да разрешиш — бе казала Немезида. — Тогава аз ще ти помогна. Срещу съответната цена, разбира се.“
Лио бе извадил бисквитката от джоба на колана си и я бе прехвърлил през пръсти, чудейки се каква ли цена ще трябва да плати, щом я отвори.
Може би моментът бе настъпил.
— Бих могъл — каза той на Хейзъл — да използвам бисквитката, за да намеря брат ти.
— Какво? — Хейзъл изглеждаше смаяна. — Не! Искам да кажа… никога не бих те помолила за това. Не и след това, което Немезида спомена за цената. Та ние с теб едва се познаваме!
Последните думи го нараниха, макар Лио да знаеше, че са верни.
— За какво тогава искаш да поговорим? — попита той. — За това, че се бяхме хванали за ръце на скалата ли?
— Не! — бързо каза тя и се изчерви по сладкия начин, по който го правеше, когато бе смутена. — Просто си мислех за начина, по който измами Нарцис и нимфите…
— А, това ли? — Лио погледна инстинктивно към ръката си. Татуировката ГОТИН ПИЧ още не бе избледняла напълно. — Тогава ми се стори добра идея.
— Беше невероятен — каза Хейзъл. — Мислех си колко ми напомняш за…
— Сами? — предположи Лио. — Ще ми се да знам кой е той.
— Кой беше той — поправи го Хейзъл. Вечерният въздух бе хладен, но тя потрепера. — Мислех си… че може би мога да ти покажа.
— Имаш негова снимка?
— Не. Има спомени, които изживявам наново. Отдавна не съм преживявала такъв и никога не съм опитвала да ги призовавам нарочно. Веднъж обаче споделих един с Франк. Помислих си, че…
Погледите им се кръстосаха. Лио се почувства изнервен, все едно са го инжектирали с кафе. Ами ако споменът бе нещо, което Хейзъл бе споделила с Франк?… Лио не знаеше дали иска, или не иска да го види.
— Като казваш спомен… — преглътна той. — Какво точно имаш предвид? Безопасно ли е?
Хейзъл протегна ръка.
— Не искам да те моля за това, но е важно. Срещата ни не може да е случайна. Ако успеем да потънем в спомена, може би ще разберем какво ни свързва.
Лио погледна към руля. Все още мислеше, че е забравил нещо, но тренер Хедж, изглежда, се справяше добре. Небето бе ясно.
Нямаше и следа от неприятности.
Освен това „спомен“ звучеше като нещо кратко. Нищо нямаше да стане, ако оставеше тренера на руля още няколко минути, нали?
— Добре — отстъпи той, — покажи ми.
Той взе ръката на Хейзъл и светът се разпадна.
XXII. Лио
Озоваха се в двора на стара сграда, подобна на манастир. Червените тухлени стени бяха обрасли с лозя. Големи магнолии бяха напукали паважа. Слънцето грееше ярко, а влажността на въздуха сигурно бе към двеста процента — повече дори отколкото в Хюстън. Лио надуши, че някъде наблизо се пече риба. Над тях облаците бяха ниски и сиви, нашарили небето като ивици върху тигрова кожа.
Дворът бе с размерите на баскетболно игрище. В единия ъгъл, в основата на статуя на Света Богородица, имаше спукана футболна топка. Прозорците на сградата бяха отворени. Лио можеше да види как нещо в тях се движи, но бе странно тихо. Нямаше и следа от климатик, което означаваше, че вероятно температурата в сградата е поне четирийсет градуса.
— Къде сме? — попита той.
— В старото ми училище — отвърна Хейзъл. — Академия за цветнокожи и индианци „Света Агнес“.
— Що за име…?
Той се обърна към Хейзъл и извика. Тя изглеждаше като призрак — неясен силует в горещия въздух. Лио погледна надолу към себе си и видя, че той също се е превърнал в мъгла.
Всичко около него изглеждаше плътно и истинско, но той бе дух. Чувството бе неприятно — особено предвид факта, че допреди няколко дни бе обсебен от ейдолон.
Преди да успее да попита нещо друго, отвън проехтя звънец. Звукът не беше електронен както днес — просто чукче се удряше в метал.
— Това е само спомен — каза Хейзъл. — Никой няма да ни види. Погледни, ето ни там.