Момчешки живот

— Страхотно — довърши мисълта ми Дейви Рей.

Това трябваше да свърши работа.

… Аха, лошите типове ни познават и ни оставят на мира… Аз се спрррррррааааавям…

Бях изумен. Бях потресен. Тези реещи се гласове ме бяха издигнали над горещия асфалт и се носех заедно с тях към непознати земи. Никога не бях ходил на плаж досега. Никога не бях виждал океана, като изключим картинки в списанията и по телевизията и във филмите. „Бийч Бойс“ — плажните момчета. Хармонията на гласовете им разтреперваше душата ми и за миг поне носех кожено яке и притежавах червена спортна кола, и разхождах красиви блондинки, които се молеха за вниманието ми — оправях се в живота.

Песента затихна. Гласовете се прибраха в говорителите. И ето ме отново просто Кори Макенсън, синът на Зефир, но вече бях изпитал ласката на друго слънце.

— Мисля, че ще помоля нашите да взимам уроци по китара — сподели Дейви Рей, докато пресичахме улицата. Произнасяше го „кит-тара“.

Аз пък си помислих, че когато се прибера у дома и седна на бюрото, ще се опитам с молива си „Тайкондерога“ №2 да надраскам разказ за това къде отива музиката, когато излезе във въздуха. Част от нея бе влязла в Дейви Рей и той си напяваше тази песен, когато се върнахме при басейна и при родителите си.

Като фойерверк отмина Четвърти юли. В парка имаше голям пикник с барбекю и мъжкият отбор — „Куейлс“ — изгуби от „Файърболс“ от Юниън Таун седем на три. Видях Немо Кърлис да гледа мача, сплескан между брюнетка с рокля на червени цветя и слабоват мъж, който носеше дебели очила и се потеше през някога колосаната си бяла риза. Бащата на Немо не прекарваше много време с жена си и сина си. Стана след втория ининг и се отдалечи, а по-късно го видях да се мъкне през тълпата за пикника с книга, пълна с мостри за ризи и с отчаяно изражение на лицето.

Не бях забравил за мъжа с шапката със зеленото перо. Седях с родителите си на масата за пикник в сянката, дъвчейки ребърца на скара, а възрастни мъже хвърляха подкови и тийнейджъри момчета си подмятаха футболни топки. Аз проучвах тълпата за изплъзващото ми се перо. Докато оглеждах ме връхлетя мисълта, че зимните шапки са прибрани и всяка налична по главите е сламена. Кметът Суоп се бе накиприл със сламена широкопола шапка, обикаляше из тълпата, дърпаше от лулата си и щастливо се ръкуваше с омазани от барбекюто хора. Сламени шапки красяха главите и на шефа на пожарната Марчет, и на г-н Долар. Сламено чудо с червена панделка бе кацнало и на плешивата глава на д-р Лезандър, който дойде до нашата маса да огледа бледата линия на белега на долната ми устна. Пръстите му бяха хладни, а очите му надничаха в моите със стоманена настоятелност.