Момчешки живот

На басейна следобед се появиха и Дейви Рей Кълан, шестгодишното му братче Анди, майка му и баща му. Повечето от синините се бяха разотишли от лицето на Дейви. Семейство Кълан седнаха с родителите ми и разговорът им се обърна на тема какво трябва да се направи за братята Бранлин, и че не сме единствените, пребити от тези гамени. Ние с Дейви нямахме особено желание да преживяваме отново побоя си, така че помолихме родителите за пари, за да си вземем млечен шейк в „Спининг Уийл“ и, въоръжени с доларови банкноти, потеглихме по джапанки и слънчеви изгаряния, а Анди пищеше диво и г-н Кълан трябваше да го държи, за да му попречи да ни последва.

„Спининг Уийл“ беше от другата страна на улицата, срещу басейна. Бе боядисана в бяло тухлена сграда с циментови ледени шушулки, увиснали от ръба на покрива. Отпред стоеше статуя на полярна мечка, накичена с такива изписани със спрей съобщения като: „Никой друг няма да надмине нашите точки, ние сме Старшите от 64“ и „Луи, Луи!“ и „Деби обича Губър“, както и други разнообразни декларации за независимост. Двамата с Дейви подозирахме, че г-н Съмптър Уомак, който притежаваше и управляваше „Спининг Уийл“, си мисли, че Губър78 е име на момче. Никой не му беше споделил истината. Заведението беше, както може да се определи, тийнейджърско свърталище. Примамки като хамбургери, хотдози, пържени картофки и трийсет различни вкуса млечни шейкове — от бира от корени до праскова — държаха паркинга пълен с гимназисти и момичета в колите или пикапите на татковците им. Тази конкретна неделя не бе изключение. Колите и камионите бяха натъпкани една до друга и от паркинга като отровен дим се просмукваше радио музика. Спомних си, че веднъж видях Малкия Стиви Каули в Среднощната Мона, паркирана тук, с русо момиче, което бе навело глава на рамото му, а Малкия Стиви ме погледна, докато ги подминавах; косата му беше въгленовочерна и очите му — сини като водата в плувния басейн. Не бях разгледал лицето на момичето. Чудех се дали тя, която и да е била, знаеше, че Малкия Стиви и Среднощната Мона сега витаеха по пътя между Зефир и Юниън Таун.

Дейви, винаги готов да рискува, си взе джъмбо ментов млечен шейк и получи ресто петдесет цента. Той ме отказа от купуването на обикновена ванилия.

— Можеш да си вземеш ванилия по всяко време! — убеди ме. — Опитай… — и се вгледа в черната дъска, на която бяха изброени всички аромати. — Опитай фъстъчено масло!

Опитах. Никога не съм съжалявал, понеже това беше най-вкусният млечен шейк, който някога съм опитвал — като стопен и замръзнал „Ризи’с Къп“79. А след това се случи чудото.

Вървяхме през паркинга, под парещото слънце, със смръзващи ръцете ни шейкове в големи бели хартиени чаши с надпис „Спининг Уийл“ през средата. И се разнесе звук — музика, първо от няколко радиа в колите, а после от още и още, щом тийнейджърски пръсти нагласяха на скалата същата станция. Врътнаха се докрай копчетата за звука и музиката се разля от малки говорители право в яркия летен въздух. След няколко секунди една и съща песен звучеше от всяко едно радио на паркинга и, докато свиреше, някои от двигателите на колите запалиха и изреваха, а младежки смях се разсипа като искри.