Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— Настъпи пладне. Тя не дойде. Вярно, бе ми казала, че ще се появи след пладне, тоест когато и да било в следобеда. Реших да удължа чакането до полунощ. Седях ли седях там на студа и тъкмо повярвах, че няма да я видя, към мен доближи един от прислужниците — як мъж на средна възраст и с обноски, които показваха, че е честен и надежден човек.
„Вие ли сте Гилиас?“
Аз потвърдих.
„Значи трябва на вас да кажа, макар и със съжаление, че на господарката Илен й се наложи да замине по неотложна работа и е невъзможно да се срещнете, както ви е обещала. Моли ви да ни навестите отново четири дни след ендре, ако все още имате такова желание.“ Разочарованието сигурно е сковало лицето ми — всички мои надежди и мечти бяха заличени и вместо тях получих тази трошица утеха. Мъжът добави:
„Тя е много огорчена, че ви постави в толкова неловко положение.“ Благодарих му и поседях там още час-два, загледан в бавния ход на луната по небето. До ендре, средзимната седмица, оставаха 370 дни, почти още една година.
Заех се отново със своите дела и малко ми олекна, защото моето увлечение не стигаше до неудържимо буйство. Влагах повече усърдие отвсякога и постигнах много през тази година. Дочаках и средзимната седмица, която посрещнах отново в Лоркист.
И отново следобедът отмина, без да зърна жената. Застудя необичайно за Крандор. Само аз седях пред странноприемницата. Накрая, минути преди да се здрачи, прислужникът излезе при мен. Чудеше се как да се извини от името на господарката си. Не успяла да се върне навреме и изпратила отдалеч вест със скийт, за да ме помоли да уговорим трети ден за среща.
„Кажете ми къде е тя и ще отида при нея“ — предложих аз.
„Не бих могъл. Пазим в строга тайна къде се намира господарката. Дори аз не знам точното място.“ Нямаше как да не се замисля дали това не е своеобразно изпитание. Този път срещата се отлагаше за по-кратък срок — само 150 дни.
„Не мога — отказах и прислужникът като че се учуди. — Ще бъда зает в Туркад и Зайл, изключено е да се върна в Крандор след по-малко от година. Бих казал — добавих с оправдана досада, — че вече не виждам сериозна причина да се връщам.“ „Не ми е наредено как да ви отговоря, щом е така — призна мъжът след дълго мълчание. — Значи трябва да изпратя вест на моята господарка и да чакам да ме осведоми за желанията си.“ „Как ще й изпратите вест, като не знаете къде е?“ — попитах ехидно.
Той подсмръкна презрително, щом чу глупавото ми заяждане.
„Скийтът знае къде да я намери.“ Наистина бях забравил за великолепната памет на тези огромни, злонравни гадини.
„Моля ви, елате отново след седем дни“ — каза ми той.
След седем дни ме посрещна на площада.
„Илен също ще бъде в онези земи идната година. Тя ще ви намери в Зайл или Туркад, стига да не пътувате под друга самоличност.“ „Не, но там ме познават под друго име — Чезойт.“ Качих се на кораб, отплаващ към Туркад, и пак се хвърлих презглава в моите дела. Войната бе навлязла в решаващия си момент и макар че не участвах в новите сражения, все не ми достигаше време. Месец след месец рядко се сещах за жената. Нямаше какво да подхранва моето влечение към нея и то гаснеше. А и никак не ми харесваше идеята да бъда подложен на изпитание, нито бих се настроил мило към жена, готова да прибегне към такива хитрини. Самолюбието ми беше уязвено. Ето какъв човек бях тогава.
Шанд се усмихна на Мейгрейт, която нито за миг не отмести поглед от него. Тя хвана ръката му и помоли с блеснали очи:
— Разказвай нататък.
— Както си седях пред ханче на брега в Туркад, където обичах да се заглеждам в залива, някой ми заслони слънцето, а пък аз се радвах на лъчите му в иначе хладния ден. Вдигнах поглед с леко раздразнение и я видях да стои до мен.
Нито се усмихнах, нито я поздравих, макар че сърцето ми щеше Да се преобърне в гърдите. Тя седна срещу мен. „Не се радвам, когато ме разиграват“ — казах й аз. „Нито пък аз, но не подхващам игри и държа на думата си. Аз също имах много работа след онази наша среща, но сега съм тук. Какво искаш от мен? И бъди прям. Не понасям увъртания.“ Долавях у нея някакво смущение, моето гърло беше пресъхнало. Как да намеря смелост? Не ми се бе налагало да проявявам такава храброст, както при изричането на следващите ми думи.
„Искам тебе“ — изграчих и пламнах в очакване да ме отхвърли пренебрежително.
А тя се усмихна незабележимо и улови ръката ми.
„Чудесно, защото и аз разбрах, че искам същото.“
Дръпна ме да стана и открих колко изумително силна беше тя. От този ден бяхме неразделни. Често се озовавахме на различни места, но това не ни пречеше да сме заедно в мислите си. Сега ти е ясно защо още тъгувам по нея.