Пътят между световете

Ако търсеше съчувствие, не го намери.

— Твоите изтъкани от поквара замисли, които Мейгрейт ни разкри, заслужаваха единствено провал — сопна й се Гетрен. — Няма как да не се опасявам, че тепърва ни очакват и по-лоши изпитания. С всяка костица в тялото си мечтая да се завърна на Талалейм, но сигурно има и други пътища. А ако не е така, ще остана на Сантенар до смъртта си и тогава нищо няма да ме терзае. Ако това ми е съдено, дано този ден не е далеч.

Фейеламор мълчеше и не мислеше за друго, освен за неуспеха. „Ти пожела да се нагърбиш с този дълг, но Самохвалството ти беше напразно. Довериха ти се, но се показа негодна. И сега тези фейлеми, и останалите, и милионите, които ни чакат на Талалейм, ще загубят надежда.“ Халал и Еламай грижливо прибраха храната и седнаха пред Фейеламор.

— Спомни си от какво ни предпазваха, когато напуснахме Талалейм, за да дойдем на тази окаяна планета — започна Халал. — Ти си само една от многото фейлеми и ако си изправена пред труден избор или товарът натежи на плещите ти, длъжна си да се посъветваш с нас. Щом изборът е направен, ще те подкрепяме, но не и ако в надменността си не ни питаш за нищо. Затова те пропъдихме, след като научихме чрез какво престъпление се е появила Мейгрейт. Не сме те товарили и със своите грижи, ти пожела да увеличиш бремето си.

— Е, търсиш ли най-сетне съвет от нас? — озъби се Еламай. — Това ли е причината да ни повикаш?

Фейеламор само помръдна пръсти в жест на отрицание.

— Или ни призова, защото злодейските ти кроежи най-после щяха да дадат плод и ти пожела да го споделиш с нас? В такъв случай сме решили да ти откажем и да се върнем в студените си гори, дори да ни отвориш пътя към Талалейм. Потвърдиш ли подозренията ни, ще се свържем с нашите сънародници и незабавно ще поискаме да се отправят към Мириладел. Чакаме да чуем! — грубо натърти Еламай.

— Така беше — не отрече Фейеламор. Гетрен въздъхна шумно.

— Но ти се провали.

— Напълно.

Фейеламор нададе вой, заби юмруци в корема си, сви се на топка и се вцепени на пода на пещерата. Другите я наблюдаваха безизразно да изпълнява своя ритуал на омразата към самата себе си. След няколко часа Гетрен я потупа по рамото.

— Стига! Трябва да сме осведомени на какви опасности ни излага твоята глупост и преди всичко твоята неспособност.

Изслушаха я в мълчание. Накрая тя каза:

— Когато погледнах книгата на Ялкара с тези уж необикновени, но познати писмена, бях потресена. Привиждаше ми се, че знаците се гърчат, опитват се да изскочат от страниците, за да ме поразят. Книгата е гнусна купчина от лъжи за нас, фейлемите.

— Тъй значи… — изсумтя Гетрен с тон, напомнящ за ледниците, проточили се от Големите планини към новата им земя Мириладел. — След като ти бе победена от най-страшната си противничка, открадна нейната дъщеря и накрая се сдоби в нейно лице с още по-опасен враг. — Гласът му заплющя като камшик. — Ти си глупачка!

Заслужаваш всичко, което те е сполетяло. А ние не ти дължим нищо. Да вървим, Халал, Еламай — отсече с погнуса. — Да се свържем с другите фейлеми и да им кажем да се връщат. Не мога да понасям вонята на това свърталище.