Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Тъкмо млъкнах и забелязах, че недалеч стои жена и се взира в мен. Не беше изненадващо, защото всеки слушаше, а някои дори ръкопляскаха. Тя беше възхитителна жена, но с по-скоро царствена, сдържана красота. Като твоята.
— Че какво е красотата, ако не последното средство в живота, ако нямаш други дарби? — грубовато подхвърли Мейгрейт. — Никога не съм се смятала за красива.
— Кой ти втълпи това?
— Фейеламор неведнъж повтаряше колко отблъскваща била външността ми.
— Как да каже друго, щом изобщо не приличаш на фейлемите? Затова пък е трудно да те различи човек от Ялкара. Та както вече ти казах, тъмнокосата жена ме наблюдаваше. След края на моята реч тя леко поклати глава, като че не бе намерила каквото търсеше, и се извърна. Познавах повечето видни особи там, но нея виждах за пръв път. Естествено зададох си въпроса за целта на идването й. Любопитството ми се разпали, но никой не знаеше нищо за нея. А докато разпитвах, вече я нямаше наоколо.
— Изчезна ли? — прекъсна го Мейгрейт, която се бе надигнала да го погледне в очите, все едно там можеше да съзре отразения лик на Ялкара.
— Не, просто си отиде, напусна онази касапница през гората. Втурнах се подире й и несъмнено се показах глупак в очите на мнозина, а и някои от съюзниците ми сигурно се усъмниха дали трябва да разчитат на мен. Не ме засягаше. Вероятно е чула стъпките ми, защото, когато излязох на бегом от един завой в пътеката, тя бе спряла и ме чакаше. Не изглеждаше уплашена или разтревожена, че е сама насред гората, а някакъв особняк търчи подире й. Нито пък проявяваше прекален интерес. Чакаше учтиво, за да чуе какво имам да й кажа и да се отърве от мен.
Носеше черно — свободно падаща блуза от черна тъкан като коприна, по която не се виждаше и една гънчица, и панталон от същия плат. Косата й също приличаше на коприна с цвят на абанос. На шията, челото и едната й китка блестяха накити от червено злато. Нейната красота беше съвършена. Но в следващия миг забелязах, че по пръстите и дланите й има белези, може би от изгаряне.
Аз я доближих тичешком, надникнах в очите й и оттогава нищо в живота ми не беше същото. Аз, който дотогава не отстъпвах пред влечението към жените, вече знаех, че тя ще бъде единствената ми любима. Ако не можех да се надявам на нейната взаимност, нямаше да се примиря с друга вместо нея. За мен животът щеше да е свършен.
Тя ме гледаше от горе на долу, защото беше почти с цяла глава по-висока. Кимна ми, че е готова да ме изслуша, и по лицето й мина сянка. За секунда-две ми се стори озадачена. После се разсмя със звучния си приятен глас.
„Виждам…“ — рече ми.
„Как е името ви?“ — попитах любезно.
Тя пак се засмя.
„Не казвам името си на непознати. Ако желаеш, наричай ме Илен. За какво искаше да говориш с мен?“ Съвсем се оплетох и запелтечих. Тя ме слушаше, но нетърпението й растеше. Не се взираше в мен, а погледът й шареше из гората. Отчаях се от себе си, млъкнах насред изречението и понечих да си тръгна. Почувствах се още по-глупаво. Не съм я виждал да проявява снизхождение към глупец през следващите години, затова не знам какво я подтикна да ме изтърпи. Може и да е открила нещо под суетната ми гордост, защото ме спря.
„Знам какво те мъчи, Гилиас, но не мога да ти предложа лек. Ако това не е мимолетно увлечение, ела да ме потърсиш в Лоркист (тя назова името на малко село в Крандор от другата страна на планините и като че пресметна нещо наум) след… година и петнадесет дни. Седни до някоя маса пред странноприемницата на пазарния площад и ме чакай след пладне.“ Кимна ми, врътна се и се отдалечи. Гледах я как потъва в златистите сенки. Отпрати ме ей така, колкото и мило да се държеше! И трябваше да чакам цяла година, че и петнадесет дни отгоре…
По-дълга година не е имало в живота ми. Всеки ден си мислех за нея… не, всеки час. Да, това беше същинско обсебване, което ме преобрази. За да си върша работата, бях принуден да си налагам най-сурова духовна дисциплина. Дотогава не полагах усилия да се съсредоточа, а изведнъж установих, че се рея из видения. И понякога бях напълно неспособен да се заема със задачата, която си бях поставил. Това избиваше опората под краката ми и разочарова мнозина от моите привърженици.
Както и да е, най-сетне се изниза и тази година заедно с петнадесетте дни. Едва ли е нужно да се питаш бях ли в Лоркист пред странноприемницата, и то до най-хубавата маса далеч преди уречения час.
Мейгрейт долавяше нетърпението му дори след толкова столетия — отглас на неугасващата страст.