Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— И аз…
Шанд се надигна развълнуван и се вторачи към носа, където вълните бучаха.
— Жалко, че не знам нищо. Хана ме разбираше, защото Фейеламор бе отвлякла и нея. Била учителка сред своите хора.
Когато Фейеламор заминаваше някъде, Хана ме водеше при един рид, издигащ се стръмно между две езера. Помня порутената кула там. Зиме всичко замръзваше, но през лятото водата беше толкова топла, че захвърляхме дрехите и плувахме към някое островче. Чувствах се прекрасно във водата, а Хана бдеше неотлъчно над мен.
Ако не беше тя, сигурно щях да се превърна в машина — точно каквото искаше от мен Фейеламор. Но Хана преливаше от доброта и обич. Тя ми подари онази раковина и слушаше със съчувствие, когато споделях сънищата си за морето. И тя не го бе виждала, но знаеше всичко за него. Разказваше ми за страшни корабокрушения, за океани, в които водата е топла като кръв, а нощем блещука, за кули на брега, които пращат странни послания. Говореше ми и за удивителните създания, които се спотайват в дълбините, за жестоки мъже и жени, върлуващи с могъщите си кораби.
Но когато навърших осем години, тя изчезна от живота ми. Веднъж Фейеламор пак ми се подигра, че не разбирам поученията й. През нощта Хана дойде да ме утеши и да ме разсмива с шегички. Фейеламор ни завари. Не знам какво направи, но Хана пребледня и стисна главата си с длани, сякаш щеше да се пръсне. На другия ден беше болна и омърлушена. Фейеламор ме отведе, за да ми преподава. Преди зазоряване се прокраднах до къщичката на Хана, но я нямаше. Повече не я видях.
Фейеламор се разбесня така, че загуби дар слово за малко. Май Хана знаеше прекалено много за нас. Втурна се да я преследва и аз се уплаших за участта на своята възпитателка. Но Фейеламор не я откри. Мисля си, че фейлемите са и помогнали да избяга. Иначе как би се изплъзнала на Фейеламор? Скоро след това те ни прогониха. Бродехме из южните земи и никъде не се застоявахме. Нямахме дом, а как ми се искаше…
През годините често си спомнях за Хана, ала навярно тя отдавна е покойница. В нощта след бягството й бях толкова окаяна. Извадих раковината и плъзгах пръсти по спиралите отвън и вътре. Напипах нещо — късче хартия, сгънато на топче. Бележка от Хана. Пазя я до днес.
Мейгрейт хвана едрото златно мънисто, окачено на верижка, която носеше на шията си, и в пръстите й то се раздели на две. В дланта й падна топче хартия. Разгъна го внимателно и го подаде на Шанд.
— Уелмите го взеха, когато бях във Физ Горго, но Игър ми го върна.
На листчето бе написана думата „Смелост“ със старателния почерк на учителка. Думата беше на едно от южните наречия, които Шанд владееше, макар да не бе проговарял на тях от десетилетия. Усети как в очите му напират сълзи от този дар на непознатата.
— Това ме спасяваше неведнъж — продължи Мейгрейт. — Често се отчайвах, особено когато съзрявах в жена. Фейеламор издевателстваше над мен неуморно. Изобщо не я разбирах. Сега си мисля, че твърде много съм приличала на нейната заклета противничка.
— Да, ти си образ и подобие на Ялкара — потвърди старецът. — Но и умалено копие, тъй да се каже — тя беше едра жена.
— Питам се колко ли мъчително е било за Фейеламор да вижда тази прилика? У мен няма почти нищо от фейлемите.
— Наследила си достатъчно и от тях, макар да не личи външно.
— Наистина ли не знаеш нищо за моя баща? — умоляващо промълви Мейгрейт.
— Нищо. Съжалявам.
— Фейеламор осъзнаваше неохотно, че замислите й не се осъществяват. Тя бе създала своята трикръвна, но не сполучи да ме напъха в калъпа, който изля с такива усилия. Все ми натякваше моите недостатъци. Понякога не виждах друг изход, освен да посегна на живота си. Когато стигнах до зрелостта си, малко ми олекна. Постигнах напредък в уменията, на които Фейеламор ме учеше упорито. Започнах да и помагам, дори бях доволна от това, особено когато се справях с нещо, което не й беше по силите.
— Какви недостатъци намираше тя у тебе? — почеса се по брадичката Шанд.
— Искаше от мен пълно послушание, не биваше да проявявам никаква самостоятелност или да се стремя към власт за самата мен. Тя не би си позволила да създаде втора своя съперница.
— Каква ирония… Все пак е отгледала подобие на Ялкара — завъртя глава Шанд.
— Не ми се вярва! — засмя се Мейгрейт. — Страхуваше се обаче от онова, в което можех да се превърна. Затова сломи духа ми. Чак когато се провалих във Физ Горго, тя проумя какво е сторила. Не бях способна да налагам волята си на околните. Но оттогава се научих… е, донякъде.