Дребната старица, която наруши всички правила
- Автор: Ингелман-Сундберг Катарина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191504763
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дребната старица, която наруши всички правила». Краткое содержание книги:
Петра се зачуди какво да прави: след като всички търсеха тези картини, би трябвало рано или късно полицията да обяви награда за тях, нали така? Камериерката вече беше похарчила студентския си заем, а работата като чистачка й беше омръзнала. Една малка награда щеше да разреши всичките й проблеми. Ако занесе картините у дома си и ги задържи за известно време, можеше да каже, че е действала с добри намерения. Всъщност тя не ги беше откраднала, а ги беше открила сред боклуците в тоалетната. Беше се грижила за тях, докато се опитваше да им намери по-добро място в хотела – точно това щеше да каже, звучеше добре. А после, когато беше осъзнала колко ценни са картините, веднага се беше обадила в музея – или в полицията – или на който там дава наградата. Държавата обикновено даваше награда на хората, които намираха златни и сребърни съкровища, заровени в земята. В такъв случай тя също би трябвало да получи награда за това, че беше намерила такива скъпоценни творби на изкуството, помисли си Петра. Можеше да разказва на журналистите колко е била доволна, че е спасила тези безценни творби за бъдещите поколения. Сценарият беше съвършен – нямаше какво да се обърка.
Някъде по-навътре в новото крило се отвори врата и тя чу стъпки. Приближаваха се. Главният барман и неговото момиче! Двамата дори не се опитваха да се крият, а говореха на висок глас, прегръщаха се и се целуваха, докато вървят. Петра се върна в тоалетната кабинка, спусна капака на тоалетната чиния, седна и се замисли какво щеше да каже, ако я открият. После си даде сметка, че ако хората видят някой, седнал върху тоалетната, обикновено бързат да го оставят на мира.
Петра чу как двамата минаха покрай нея, а после зачака асансьора да се изкачи, но не посмя да помръдне от мястото си, докато не чу вратите му да се затварят. Остана седнала още малко и вече беше благодарна, че се бяха появили тези двамата. Така имаше достатъчно време да помисли в тъмното. И сега вече знаеше точно какво трябва да направи с картините.
50.
Оказа се, че затворът „Хинзеберг“ не беше най-хубавото място човек да прекара лятната си ваканция. Тук нямаше нито бар „Кадиер“, нито ресторант „Веранда“. И като стана дума, нямаше и печена гъска за вечеря или торта за десерт. Марта не спираше да се върти в леглото, без да може да заспи. Беше горещо, а за съжаление, не можеше да отиде до прозореца и да го отвори широко. Все пак беше в затвора.
Тя отметна завивките, бухна възглавницата си и отново си легна. Но сънят й бягаше, а Лиза не излизаше от мислите й. Може би не трябваше да я предизвиква толкова дръзко. Както и да е, това вече се беше случило, а утре щеше да подреди масата за всички.
Когато Лиза влезе в кухнята на следващия ден, тя се престори, че не забелязва как пред нея също бяха подредени чаша за кафе и чинии, а просто си седна и се зае със закуската си. Както обикновено не изглеждаше в настроение и дори не отбеляза присъствието на Марта. Държеше чашата за кафе с две ръце и от време на време хвърляше поглед навън през прозореца. Марта се запита какво му имаше на това момиче, защото отдалеч се виждаше, че е крайно нещастна. Лицето й беше изопнато, кожата й – посивяла, а погледът – празен. Ако някой я заговореше, тя само измърморваше нещо или дори не си правеше труда да отговори. Малко по-късно, във фитнеса, Марта реши да се опита да поведе разговор с нея.
– Здравей – каза Марта.
– Какво правиш тук?
– Дори динозаврите трябва да се поддържат във форма.
Няколко други момичета влязоха във фитнеса и отидоха направо на уредите за упражнения. Лиза не им обърна внимание, а сложи една постелка на пода и се зае да прави клякания.
– Разбрах, че ще те пуснат навън за малко – каза Марта след известна пауза, докато Лиза си почиваше.
В отговор получи единствено изръмжаване.
– Не се ли радваш?
Лиза се просна в цял ръст на пода и се зае да прави лицеви опори. Марта сви рамене и взе дъмбелите.
– Знаеш ли, когато и мен ме пуснат за пръв път, няма да имам къде да отида – каза Марта след малко, в нов опит да започне разговор. Избягах от старческия дом, а сега един господ знае...
Лиза, която беше тръгнала към велоергометъра, спря и се обърна.
– Добре дошла в действителността. Всички, които отиват в затвора, винаги изгубват жилището си. В работилницата печелим достатъчно, за да си купуваме сладко и цигари, но нищо повече. Ако навън нямаме родители или някое гадже, които са съгласни да ни плащат наема, ни изхвърлят. И после властите се чудят защо отново се заемаме с престъпления.