Дребната старица, която наруши всички правила
- Автор: Ингелман-Сундберг Катарина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191504763
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дребната старица, която наруши всички правила». Краткое содержание книги:
И точно тогава откри, че двете откраднати картини са на Моне и Реноар. Петра седеше в библиотеката на хотела и разлистваше някакви стари вечерни вестници, когато ги видя. Картините. Тя ахна. На картината на Реноар, която беше видяла с очите си, имаше допълнителна шапка и мустаци, а на речния пейзаж от Моне – повече платноходки, отколкото в оригинала, но с изключение на това двете картини много приличаха на онези, които беше свалила от стената на апартамента „Принцеса Лилиан“. Петра просто беше решила, че са евтини репродукции – ами ако не бяха такива? Във всеки случай би било невероятно, ако крадците са оставили картините в хотелска стая на стотина метра от Националния музей. Не, картините трябваше да са изнесени тайно от страната много отдавна. Въпреки това Петра беше обзета от нарастваща тревога, защото, когато се замисли по-сериозно, тя си спомни, че картините наистина имаха доста луксозни рамки. От друга страна, точно така се правеше в такива случаи, нали? Една красива рамка можеше да накара и най-евтината репродукция да изглежда едва ли не професионално.
Петра си гризеше ноктите и не можеше да се съсредоточи върху нищо друго. Картините бяха изчезнали от количката за почистване, но може би все още бяха в новото крило на хотела. Искаше й се да разпита дали някой не ги е виждал, но се поколеба. Ако действително са били истинските произведения, можеше да загази, защото ги беше подменила без нареждания отгоре. А картините бяха на стойност трийсет милиона...
Тя се огледа. Барът беше пълен с хора, увлечени в разговор, също както и хотелският ресторант „Веранда“. Ако отидеше до Националния музей и поискаше да види репродукции на картините от Реноар и Моне, можеше да ги сравни със спомените си за картините от апартамента. Но в момента, в който си го помисли, тя се усмихна на собствената си несъобразителност. Всъщност просто трябваше да отвори страницата на музея в интернет. Петра се изправи и отиде в компютърната зала на приземния етаж.
Тя бързо намери уебсайта на Националния музей и откри колекциите. Не й трябваше много време, за да стигне до двете картини. Цветният принтер на хотела беше точно до нея и тя натисна бутона за разпечатване. След това прибра разпечатките в дамската си чанта и се върна на компютъра, за да изтрие историята на посещаваните уебсайтове от паметта. Взе си чантата и забърза към новото крило. Просто трябваше да погледне картините още веднъж. Със сигурност бяха някъде в хотела. Не можеше да си представи просто да изчезнат. Освен ако някой не ги беше намерил и не беше разбрал, че не са репродукции, които не струват нищо, а оригинални картини на стойност трийсет милиона...
48.
Когато Алансон пристигна в старческия дом „Диамант“ с пазарската количка, майка му Долорес беше в стаята си и спеше. Той почака малко във всекидневната, но му омръзна и отиде да я събуди. Рядката побеляла коса на майка му беше разпръсната по възглавницата и тя изглеждаше объркана, но когато видя кой е влязъл в стаята, лицето й светна.
– А, малкото ми момче, колко се радвам да те видя!
– Честит рожден ден! Поздравления за още една година! – каза Алансон и я прегърна.
– Ами, глупости. Поздравления, че съм остаряла с още една година? Боже мой, трябва да се прави точно обратното. Всеки път, когато имам рожден ден, трябва да спускаш знамето наполовина и да казваш, че съжаляваш за това.
Алансон й подаде плика със сладкишите.
– Тук имаме нещо за кафето, а освен това ти донесох и подарък. Как ти се струва тази пазарска количка?
– Какво да си нося в нея – сладкишите?
– Не, нещата за плетене и одеялата. Всичко ще се събере.
– Да, много е подходяща за това. Остави я ей там в ъгъла, а ние да пием кафе.
– Чакай първо да извадя вестниците.
– Нямаме време за това сега. После ще помоля сестра Барбара да го направи. Тук имаме чаши, но може ли да отидеш да донесеш кафето?
Алансон направи това, което го помоли майка му. Винаги беше постъпвал по този начин и така май беше най-добре. Той извади чашите и за по-лесно отиде до машината за кафе във всекидневната, за да вземе кафе оттам. После отвори кутията със сладкишите и извади кексчетата с пълнеж от крем, кифлите и бисквитите. Майка му седна на дивана и му махна да седне на креслото.
– Помниш ли, когато беше малък и отидохме за боровинки?
Алансон кимна. Днес майка му явно искаше да си говорят за онзи път, когато бяха отишли в гората и бяха видели следи от мечка. Историята беше дълга и подробна, така че щеше да й отнеме доста време да я разкаже цялата. Алансон подреди сладкишите в една чиния и наля кафето в чашите. Майка му се уморяваше, след като е яла сладко, и след малко щеше да заспи. Колкото и да я харесваше, не беше лесно да слуша една и съща история толкова пъти поред. Той се облегна назад в креслото. След около час майка му щеше да заспи щастлива и той щеше да отиде при Янсон.