Изповядвам

– Ами свири.

– Майната й. Отказвам се. Не става. Свършвам седми курс, явявам се на изпит и дотук. Стига. Аssez. Schluss. Basta.183

– Коя беше тая мадама?

– Коя?

– Тази! – Сочеше аурата на Сара, която все още беше тук. – Която като Ариадна ни заведе при маестро Толдра, мамка му. Която те нарече Адриа Незнамкойси, момче. Която ти каза обади ми се...

Адриа погледна приятеля си с отворена уста.

– Какво съм ти направил сега?

– Какво си ми направил? Заплашваш ме, че ще зарежеш цигулката.

– Да. Окончателно. Но не я зарязвам, за да ти правя напук, просто се отказвам.

След концерта на Прокофиев Хайфец, който се беше преобразил, дори изглеждаше по-висок и мощен, ни поднесе, бих казал с цялата си арогантност, три еврейски танца и ми се стори още по-висок и с по-мощна аура. После се вглъби в себе си и ни дари Шаконата от Партита в ре минор184, която, освен в нашите опити, бях чувал само на допотопна грамофонна плоча в изпълнение на Йожен Изаи. Бяха минути на съвършенство. Ходил съм на много концерти. Но за мен този беше основополагащият, той ми откри пътя към красотата, затвори ми вратата за цигулката и сложи край на кратката ми кариера на солист.

– Ти си тъп въшльо – беше мнението на Бернат, който вече се виждаше как трябва да се справя с осми курс съвсем сам, когато мен няма да ме има един курс след него. Съвсем сам с маестро Масиà. – Тъп въшльо.

– Не и ако се науча да бъда щастлив. Просветна ми пред очите – край на мъките, ще се наслаждавам на музиката, която ми предлагат знаещите и можещите.

– Тъп въшльо и на всичко отгоре страхливец.

– Да. Вероятно. Сега ще мога да си уча без допълнителни притеснения.

Минувачите, излезли да вземат въздух на улица „Жонкерас“, по която вървяхме нагоре към къщи, станаха свидетели на едно от трите избухвания на моя приятел Бернат, на които съм присъствал. Беше ужасно. Взе да крещи и да вика: немски, английски, каталонски, испански, френски, италиански, гръцки, латински, като броеше на пръсти. На деветнайсет години вече можеш да четеш на един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем езика, а се страхуваш да започнеш осми курс по инструмент, а, тъпако? Ако аз имах твоя ум, ебати тъпанара!

Тогава тихо заваляха снежинки. Никога не бях виждал да вали сняг в Барселона и никога не бях виждал Бернат толкова възмутен. Никога не бях виждал Бернат толкова безпомощен. Не знам дали валеше за него, или за мен.

– Виж, сняг – казах.

– През оная работа ми е снегът. Правиш грешка.

– Страхуваш се да се изправиш срещу Масиа без мен.

– Да, и какво от това?

– Ти си роден за цигулар. Аз, не.

Бернат снижи тона и каза не се заблуждавай, винаги съм на ръба. Усмихвам се, когато свиря, но не защото съм щастлив, а за да прогоня паниката. Но цигулката е предателка, както и тромпетът – във всеки момент може да ти се изплъзне някоя фалшива нота. Въпреки това не се отказвам като такива лайна като теб. Искам да стигна до десети курс и тогава ще видя дали ще продължа, или не. Откажи се след десети курс.