Хюрем. Московската наложница

Вече нямаше какво да стори. Беше настанал съдбовният момент. Един Господ знаеше какво щеше да стане. Горещи молитви се откъснаха от душата ѝ: „Всемогъща Майко Мария, сътвори чудо! Помогни ми! Направи така, че османският син да ме хареса! Нека споделя трона и короната му!“.

Притисна гърди с ръка, сякаш това щеше да успокои лудешкото тупкане на сърцето ѝ.

„Иисусе Христе — продължи молитвата си тя, — знаеш, че отдавна не съм имала възможност да отида на църква. Но винаги те нося в сърцето си. Сега имам нужда от твоята помощ. Бъди с мен в сърцето ми! Не ме оставяй сама! Нека очите на Сюлейман останат приковани само в мен. Моля те, Господи, помогни ми!“

Глъчката в харема вече не достигаше до слуха на Руслана. Струваше ѝ се, че сновящите момичета сякаш се носят във въздуха. Не чуваше какво ѝ казва Екатерина. Тъкмо когато се ужаси, че сърцето ѝ ще се пръсне от вълнение, някакъв глас се извиси от другия край на помещението. Не разбра какво изкрещяха, но забеляза, че невъобразимата врява в миг секна. Всички сведоха глави. Докато припряно последва примера на останалите, крадешком погледна с крайчеца на окото си в посоката, откъдето беше дошъл гласът.

„Боже господи! — извиси се поредният ѝ беззвучен писък. — Ето го! Ето го! Това е той!“

Сега на главата му го нямаше онзи огромен тюрбан. Не бе облякъл, кафтан. Беше си сложил свободна алена риза от индийска коприна и пристегнал кръста си с ловджийски колан. Бе обут в шалвари от бяла коприна. Този път не беше напъхал крачолите в ботушите, които бяха с аления цвят на ризата и с извити нагоре върхове. На Руслана ѝ направи впечатление, че не е сложил тюрбана си и не е облякъл кафтан.

Но нали това е неговият дом! Това му е домашното облекло. Защо му е да облича вкъщи толкова тежки неща?

Беше се чудила дали Сюлейман не е плешив, понеже не бе виждала косата му от тюрбана. Опасенията ѝ се оказаха напразни. Падишахът имаше черна, чуплива коса. Когато го гледаше отдалеч, ѝ се бе сторило, че брадата му е по-рядка. А всъщност Сюлейман имаше гарвановочерна гъста брада. Красив ли е? Руслана се бе терзала с този въпрос безброй пъти. Сега отговорът беше пред нея. Да, красив е, и то много. А освен това е и внушителен! Като великан!

Всъщност тя си даваше сметка, че султан Сюлейман не изглежда като великан, а очите ѝ желаеха да го виждат такъв. Както той сега заслепяваше всички с появата си, така и Руслана след време щеше да блести с равно на неговото великолепие и като него щеше да остане безсмъртна в паметта на хората. Колкото и невероятно да беше, това нашепваше гласът на сърцето ѝ, макар и едва доловимо.

Сюлейман, когото Руслана кичеше с какви ли не суперлативи — от горд и величествен, та чак до великолепен и прочие, — изглеждаше умислен. По някаква причина бе сложил десния си показалец, извит в дъга, върху устата и мустаците си. Руслана се зачуди дали пък не иска да скрие нещо. Тя нямаше как да се взре. Беше превита в поклон и бе на път да стане разногледа в опитите си да зърне всичко още сега.