Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Не знам, изобщо не съм ѝ обърнала внимание.
Хафса султан се възпротиви:
— Как така, та тя е най-младото и най-красиво момиче в харема. Непременно трябва да си я видяла.
— Как се озова в двореца? Никой не ме е информирал. Да не са я взели от пирати или от търговци на роби? Тези момичета носят разни болести, нали знаеш, майко. Да пази Бог…
— Гюлбахар! — мекият глас на възрастната жена неочаквано се извиси и прозвуча строго. — Руслана ни е специално поверена. Гюлдане султан, която и аз приемам за своя майка, я е поверила на снаха си Ай Бала ханъм, преди да почине. А тя на мен. Така че ние приемаме сирачето за дар от майка ни.
Забележките на Гюлбахар се изчерпаха. Значи това била причината Хафса султан да приема момичето в покоите си и да си говорят с часове, да забрави, че е майка на владетеля и да си приказва с една наложница в присъствието на прислужниците, сякаш са майка и дъщеря!
Изправи се на крака, направи лек поклон пред Хафса султан и на излизане вече беше убедена, че султанката със сигурност ще вкара момичето в леглото на сина си, пред нищо няма да се спре. При тази мисъл сякаш огън я жегна в сърцето.
Докато Гюлбахар беше завладяна от истерия в стаята си, Руслана трескаво работеше, за да довърши навреме копринената кърпичка за Хафса султан. От вълнение непрестанно бодеше пръстите си с иглата. При всяко убождане надаваше лек писък от болка, смукваше бързешком пръста си и отново се захващаше с бродерията. Малко преди вечерната молитва люляковата кърпичка бе предадена на Хафса султан. След молитвата, когато всички се оттеглиха в покоите си, а мракът в сарая се разпръсваше единствено от мъждукащите пламъчета на свещите, в харема се разнесе чувственият глас на Руслана. Хафса султан знаеше, че синът ѝ е сам тази вечер, и се отправи към покоите му.
— Чуваш ли я?
Сюлейман, който беше свалил кафтана си и се бе изтегнал по риза на дивана пред прозореца, се откъсна от унеса си и рязко се изправи. Надяваше се майка му да не е видяла винената чаша, която стоеше върху инкрустираната със злато и слонова кост масичка до главата му. Жената я бе забелязала още с влизането, но не каза нищо. Това си беше тяхна традиция, с която отдавна бяха свикнали. Началото ѝ поставиха в деня, когато Сюлейман за първи път пи вино в Маниса. Той криеше, че от време на време пийва вино и му се услаждат гръцките ракии, които му носеха от егейските острови, а майка му знаеше, че синът ѝ си угажда някои вечери, но се правеше, че не забелязва. И тази вечер спазиха своя ритуал. Падишахът целуна ръката на майка си и я допря до челото си. А тя погали сина си по гърба.
— Чуваш я, нали?
— Възможно ли е да не я чуя, майко?
— Чувал ли си някога по-прелестен глас?
— Тази вечер сякаш е още по-пленителен.
— Днес ѝ казах, че господарят ни много е харесал гласа ѝ. Трябваше да видиш как се зарадва. Очевидно от щастие тази вечер пее по-хубаво.
— А надарена ли е с хубост, равна на гласа ѝ?
— Честно казано, синко, аз не можах да преценя. Гласът ѝ ли е по-омаен или тя самата? Реших, че моят син ще реши.
Гъстите вежди на султан Сюлейман се извиха в дъги. Погали брадата си с ръка, докато по лицето му се разливаше похотлива усмивка.
Предложи на Хафса султан да седне на такова място, че да не вижда чашата с вино. Майка и син се заслушаха в гласа на Руслана. Хафса султан извади кърпичката, която старателно бе пъхнала между кафтана и долната си риза, и я поднесе на сина си.
— Пък и виж какво ти изпраща.
Султан Сюлейман се загледа в коприната с люляков цвят, която Хафса султан му поднасяше, и в пъстрите избродирани цветя върху нея. Вдигна глава и дълго се взира в майка си. Опита се да прочете мислите ѝ.
Тогава Руслана започна нова, по-прочувствена песен.
Кой обича самотата, кой?
Планините ли, реките ли, не знам.
Аз все чакам мрачни нощи, звездни,
за да забравя мойта самота.
Сюлейман се протегна и взе кърпичката от ръцете на майка си, машинално я поднесе към носа си и я помириса. Когато я раздипли, в скута му се посипаха изсушени лилави листенца.
— Люляк — отбеляза жената.
— Моля?
— Листа от люляков цвят. Това е любимото цвете на Руслана. Изсушила го е и го е скътала.
— Значи името ѝ е Руслана?
XXI
Руслана се събуди, обхваната от силно вълнение. Сетарет калфа разтваряше жалузите на прозорците, а Мерзука сновеше насам-натам, обляна от нахлулата в стаята светлина.
— Какво става? — попита Руслана, опитвайки се да предпази с ръка очите си от ослепителната светлина.