Към небето 2 към звездите

— Старая се да се държа назад — отвърна Брейд, — но дълбоко в себе си знам истината. Ще си изпусна нервите. Безнадеждно е да планираш друго.

— Това са глупости — срязах я аз. — Когато аз започнах да се обучавам, бях безнадежден случай. Губех самообладание толкова често, че можеше да си настроиш часовника по изблиците ми.

— Наистина ли? — попита тя.

— Наистина. Буквално нападнах щурмовия командир един ден. Но се научих. Следователно ще се научиш и ти.

Тя млъкна, но изглежда се стараеше повече, докато правехме следващото упражнение. С напредването на деня — спряхме, за да обядваме в пилотските кабини — бях силно впечатлена от Мориумур. На фона на всичко неговите умения бяха забележителни, но той нямаше търпение да се научи. Да, не можеше изобщо да стреля, но Коб нали все казваше, че предпочита ученици, които могат да летят. Такива можеха да останат живи достатъчно дълго, за да се научат как да се бият.

Доближих кораба си до този на Мориумур, когато приключихме с обяда и се подредихме отново във формация.

— Слушай — казах, — когато правим следващата серия, пробвай да гледаш и остани плътно във формацията. Имаш склонност да се изтегляш навън.

— Извинявам се — каза той. — Ще се справя по-добре. И… извинявам се, че за малко не те застрелях одеве.

— А, нищо не беше това. Поне не искаше да ме убиеш — това е повече, отколкото мога да кажа за повечето.

Той се разсмя, макар да ми се стори, че долових напрежение в гласа му. Спомних си първото си упражнение с Коб — тревогата, че ще направя нещо грешно и ще ме изхвърлят, липсата на увереност, че мястото ми е там, разочарованието, че не правя нещата, които си въобразявах, че ще изпълня безупречно.

— Не се тревожи — казах му аз. — Справяш се супер, а си съвсем нов.

— Както вече ти казах, левият ми родител е бил пилот на дрон в младостта си — отвърна Мориумур. — За щастие, притежавам част от това умение.

— Наистина ли притежаваш умения от родителите си?

— Разбира се — отвърна Мориумур. — Част от знанията и уменията на родителите се предават на детето. Не е ли така при вашия вид?

Така ли беше? Не знаех за вида на Аланик. Без Ем-бот да ми шепне обяснения, можех да си докарам неприятности.

— Както и да е, имах късмет в това — продължи Мориумур. — Но и не съвсем. Левият ми родител е притежавал латентна агресия, а при мен е дори повече. През първите дни от живота ми се понесе славата, че се сопвам на другите.

— Значи сопването се приема за агресия от вашия вид?

— И то голяма — отвърна Мориумур.

— Леле. Аз изобщо нямаше да се родя. Щяха да ме убият на мига.

— Често се случва подобна грешка — започна да обяснява той. — Ако родителите ми решат да не ме търпят с тази личност, аз няма да бъда убит — те просто ще ме комбинират по нов начин. Това, което виждаш, е само предложение, проспект, възможност какъв ще бъда. Въпреки че… ако бъда роден, ще пазя тези спомени и личността ми ще бъде съвсем истинска. — Той замълча. — А на мен ми се иска да стане така.