Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
— Сега ще ти обясня всичко. Помниш ли случая Карапетян? Как оня милиционер от Калуга разпозна заподозрения?
— Разбира се, че помня. Хамлет от Подолск.
— Точно така. Арестуваха заподозрения. А тъй като Карапетян беше регистриран в областта, а и нишките се точеха някъде към Краснодарския край, предадоха следствието в руската прокуратура. Заподозреният Сергей Саруханов мълчи. Не че отрича всичко, а въобще мълчи. Следствието пое по оперативна линия Шведов и така обърка нещата… но за това после. И тогава Саша Турецки ме помоли да се заема със Саруханов. Нали е банкер.
— А Сашка сега точно от банкерите се интересува. И от жените им между впрочем — забеляза Романова. — Особено от по-интересните.
— Е, той винаги се е интересувал от интересните — усмихна се Меркулов, — но сега не става дума за това.
Меркулов разказа накратко на Романова за Саруханов и поведението му по време на разпита.
— Разбираш ли, Шура, ти както винаги ще кажеш, че фактите са по-неумолими от психологията, но в дадения случай нали нямаме факти. Останах с впечатлението, че Саруханов не е виновен, но знае кои са убийците и ги смята за всесилни. Стори ми се, че той преувеличава. Едва ли има такива.
— Има си хас. Както се казва, на страха очите са големи — кимна Романова.
— Но се оказа, че е бил прав. Когато си тръгнах, помолих да преместят Саруханов в затворническия лазарет, защото ми се стори, че е на ръба на нервна криза. Но вместо това са го преместили в килия при рецидивисти, които едва не го убили. И са щели да го довършат, ако не е бил един надзирател от следствения арест.
— Това най-много ме учудва в твоята история, Костя — каза Романова, докато отпиваше от кафето си. — Решат ли да го очистят, никакъв надзирател не може да помогне.
— Значи на Саруханов му е провървяло. Надзирателят го затворил в единичната килия, където лежал преди това, а когато смяната му свършила рано сутринта, ми се обади по телефона. Работата е много сериозна, Шура. Хората, които искат Саруханов да млъкне, видимо наистина са много силни. А аз напразно не му повярвах.
— Е, ще го приберем на „Петровка“ за разпит, а тук някак ще го скрием. Умрял, избягал, убит при опит за бягство. Малко ли неща стават.
— Други документи — подсказа Меркулов.
Романова подпря лице на дланта си и тъжно въздъхна:
— Костя, помисли си откога взе да ни се налага да действаме, сякаш сме престъпници. Това са техни номера, не наши.
— Знаеш ли, Шура — каза Меркулов и на лицето му се появи изражение, което Романова никога досега не беше виждала, — когато престъпник е самата държава, трябва да използваме всички възможни средства, за да спасим невинните.
Глава тринадесета
Съветът за сигурност
Впоследствие Григорий Иванович се учудваше на лекотата, с която му се удаваше ролята на президента. Най-трудна беше първата вечер, а после всичко тръгна като по вода.
Телефонният разговор с Украйна мина без всякакви проблеми. „Руският държавен глава“ се придържаше към тактиката, която му подсказа вчера референтът по страните от близката чужбина. Разговаряше много доброжелателно, без впрочем да забравя, че той все пак е, така да се каже, „старши по звание“, но при това не даваше никакви конкретни обещания. Значи всичко ще се уреди, сътрудничеството е необходимо, но засега не е готов да говори за никакви конкретни стъпки.
После след кратък отдих той се отправи на заседание на Съвета за сигурност, което се провеждаше тук, в Кремъл. На съвета присъстваха всички силови министри, а също така и някакви цивилни, които Григорий Иванович не познаваше, но, разбира се, не показа това. Заседанието беше закрито и един от най-важните въпроси беше чеченският проблем.
Галкин се изказа много рязко. Говореше за наглостта на чеченския бос Дешериев. „Ами ако и у нас всеки генерал се обяви за президент, къде ще му излезе краят!“
„Ще свършим като Московско княжество!“ — каза някой.
„Чечня ще даде пример и после всички ще се разбягат. Стига са разбивали Русия!“
„Преди не смееха да гъкнат.“
Григорий Иванович беше напълно съгласен с изказалите се. И него самия го дразнеше някак глупавата мекушавост на властващите. Не стига дето тия черномутрестите наводниха Русия. Къде ли само ги няма! Даже и в Олга организираха кооператив „Адигей“, наслагаха сергии и продават всичко на луди цени. Когато се появи първата сергия, Зина мина край нея и от тия цени очите й направо щяха да изпаднат. Правилно казват другарите — трябва най-после да ги смачкат.