Тайната на забранената книга [bg]
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Треска #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1179-7
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Тайната на забранената книга [bg]». Краткое содержание книги:
— Наистина ли мислиш, че не го знам? — казах рязко. Може да не бях говорила за всичко, което той току-що каза, но със сигурност бях мислила за него. Знаех, че има по-голяма картина от това, което се случваше с мен в моя малък ъгъл от света. Бях яла накиснати с кетчуп пържени картофи и бях гледала как Сивият мъж унищожава безпомощна жена. И всяка нощ оттогава се бях чудила коя е неговата жертва. Бях огледала отблизо повечето отвори на Многоустото нещо и знаех, че то беше някъде навън и се хранеше с някого. Бях се чудила как би изглеждал Дъблин, ако можех да скоча напред във времето с година или две. Нямах съмнение, че мрачната територия на изоставения квартал се разширява дори докато говорехме с Баронс, че някъде там още една улична лампа е просъскала, излъчвайки последно слабо трепкане на светлина, преди да изгори, а Сенките моментално са пропълзели наоколо, а утре, според Баронс, градът дори нямаше да си спомня, че тази пряка някога е съществувала.
Тези тревоги не изпълваха само дните ми. Те нахлуваха и в сънищата ми. Снощи имах кошмар, в който се носех над Дъблин, който беше черен като катран, с изключение на едно-единствено блестящо четириетажно укрепление по средата му. По нереалния начин, типичен за сънищата, аз се намирах и над града, и долу в книжарницата и гледах навън през предната врата. Огромна част от Дъблин беше попаднала в мрака и аз знаех, че дори да започна да вървя още щом сутрешното слънце забърше хоризонта, нямаше да мога да стигна до друго осветено убежище преди падането на нощта, и че съм заседнала в „Книги и дреболии Баронс“ до края на живота си.
Бях се събудила с мисли за пророчески сънища и за апокалипсис, вместо с обичайните блажени ранно утринни мисли за това какво щях да ям този ден и какви красиви дрехи щях да нося.
О, да. Знаех, че ставаше дума за по-лоши неща от смъртта. Като например за това да продължа да живея, след като сестра ми беше убита. Като да гледам как всичко, в което бях вярвала за себе си и за света по принцип, се разкриваше като една голяма, тлъста лъжа. Но цялостната картина, която се развиваше там някъде, не беше мой проблем. Бях дошла в Дъблин, за да намеря убиеца на Алина, да получа някакво правосъдие и после да си отида у дома. Все още планирах да направя точно това. О’Баниън вече не беше заплаха и може би далеч от очите беше и далеч от ума за Малусѐ. Може би Баронс можеше да спаси града от Фае. Може би кралицата — ако нещо от казаното от В’лане беше истина — щеше да намери Мрачната книга без моята помощ, да прати всички Ънсийли обратно в затвора и нашият свят щеше да се върне към нормалното. Може би, след като заминех, всички зли неща, търсещи Шинсар Дъб, щяха да се избият за нея. Имаше толкова много възможности и никоя от тях не трябваше да включва мен. Беше ми писнало от това място. Исках да се махна, преди още някоя нишка от реалността да се е разнищила край ушите ми.
— Тогава защо е това отношение — настоя Баронс — и защо не си довършила в музея?
— Имах лош ден, ясно? — казах хладно, въпреки че отвътре се чувствах като вулкан, готов да избухне всеки момент. — Няма ли право всеки на такъв ден?
Той се взря в лицето ми за един дълъг момент, после сви рамене.
— Добре. Ще довършиш утре.
Обърнах очи.
— И какво ще правим тази вечер?
Той ме дари с бледа усмивка.
— Тази вечер, госпожице Лейн, ще се научиш да убиваш.
Знам какво се чудите. И аз бих се чудила за същото. Дали съм се обадила на мама?
Нито съм глупава, нито безчувствена. Тя все още беше замаяна от шока от смъртта на Алина и нямах намерение да я разстройвам още повече.
Но трябваше да докажа, че дъртата греши, затова след като напуснах музея и се отбих в железарията за запас от фенерчета, се запътих бързо към „Книги и дреболии Баронс“, за да мога да позвъня в болницата, където съм родена и да премахна окончателно нелепото съмнение, породено от твърдението на старата жена.
Едно от страхотните неща в малките градове е, че хората са много по-склонни да помагат, отколкото в големите. Мисля, че е защото знаят, че човекът в другия край на връзката е някой, с когото могат да се сблъскат на тренировката на детето им по софтбол във вторник или на турнира по боулинг в сряда, или на един от многото църковни пикници и фестивали в града.