Тайната на забранената книга [bg]

Бях се събудила с мисли за пророчески сънища и за апокалипсис, вместо с обичайните блажени ранно утринни мисли за това какво щях да ям този ден и какви красиви дрехи щях да нося.

О, да. Знаех, че ставаше дума за по-лоши неща от смъртта. Като например за това да продължа да живея, след като сестра ми беше убита. Като да гледам как всичко, в което бях вярвала за себе си и за света по принцип, се разкриваше като една голяма, тлъста лъжа. Но цялостната картина, която се развиваше там някъде, не беше мой проблем. Бях дошла в Дъблин, за да намеря убиеца на Алина, да получа някакво правосъдие и после да си отида у дома. Все още планирах да направя точно това. О’Баниън вече не беше заплаха и може би далеч от очите беше и далеч от ума за Малусѐ. Може би Баронс можеше да спаси града от Фае. Може би кралицата — ако нещо от казаното от В’лане беше истина — щеше да намери Мрачната книга без моята помощ, да прати всички Ънсийли обратно в затвора и нашият свят щеше да се върне към нормалното. Може би, след като заминех, всички зли неща, търсещи Шинсар Дъб, щяха да се избият за нея. Имаше толкова много възможности и никоя от тях не трябваше да включва мен. Беше ми писнало от това място. Исках да се махна, преди още някоя нишка от реалността да се е разнищила край ушите ми.

— Тогава защо е това отношение — настоя Баронс — и защо не си довършила в музея?

— Имах лош ден, ясно? — казах хладно, въпреки че отвътре се чувствах като вулкан, готов да избухне всеки момент. — Няма ли право всеки на такъв ден?

Той се взря в лицето ми за един дълъг момент, после сви рамене.

— Добре. Ще довършиш утре.

Обърнах очи.

— И какво ще правим тази вечер?

Той ме дари с бледа усмивка.

— Тази вечер, госпожице Лейн, ще се научиш да убиваш.