Тайната на забранената книга [bg]

Очите му се свиха.

— Намери ли нещо в музея?

— Не.

— Претърси ли всяка зала?

— Не.

— Защо?

— Нямах настроение — казах.

— Не си имала настроение? — За момент Баронс изглеждаше съвършено объркан, сякаш идеята, че някой би могъл да не изпълни някоя от заповедите му, просто защото не е имал настроение, беше дори по-невъобразима за него, отколкото възможността за човешки живот на Марс.

— Не съм ти товарно магаре — казах му. — Аз също имам живот. Поне преди имах. Правех перфектно нормални неща, ходех на срещи, излизах да ям, да гледам кино, да се виждам с приятели и нито веднъж не помислях за вампири или за чудовища, или за мафиоти. Затова не се нахвърляй върху мен само защото си решил, че не съм се справила според твоите взискателни стандарти! Аз не планирам твоите дни, нали? Дори един ОС детектор има нужда от почивка понякога — изгледах го отвратен. — Имаш късмет, че изобщо ти помагам, Баронс.

Той се спусна към мен и не спря, докато не започнах да усещам жегата, идваща от голямото му, твърдо тяло. Докато не се наложи да извия глава назад, за да го погледна, а когато го направих, се изненадах от бляскащите му полунощни очи, от кадифено златната му кожа, от сексапилната извивка на устата му с плътна долна устна, която намекваше за сладострастни плътски апетити и с горна, която говореше за самоконтрол и може би частица жестокост. Видът му ме караше да се чудя какво ли би било…

„А?“ Разтърсих рязко главата си, опитвайки се да я прочистя. От двете ми кратки срещи с В’лане знаех, че само присъствието на Секс-до-смърт-Фае в околността, причинява на една жена изключителен хормонален скок, който не си отиваше, докато не бъде освободен по някакъв начин. Това, което В’лане беше направил с мен днес, ме беше оставило толкова ужасно възбудена, че ми бе струвало повече оргазми, отколкото мислех, че са възможни, и един дълъг леден душ, за да се успокоя. А сега изглеждаше, че не съм се справила достатъчно добре, защото все още страдах от остатъчните ефекти. Нямаше друго обяснение за това защо стоях там и се чудех какво ли би било да целуна Джерико Баронс.

За щастие той избра точно този момент да отвори устата, която намирах за толкова обезпокоително сексапилна и започна да говори. Думите му рязко ме върнаха в реалността.

— Още смяташ, че можеш да се отървеш от това, нали, госпожице Лейн? — каза той хладно. — Смяташ, че става дума за намирането на книга, смяташ, че става дума за откриването на убиеца на сестра ти, но истината е, че твоят свят отива по дяволите със страшна скорост, а ти си една от малкото, които могат да направят нещо по въпроса. Ако неподходящият човек или пък друго същество сложи ръка на Шинсар Дъб, няма да скърбиш за загубата на оцветения си като дъга и красиво лакиран свят, не, ти ще съжаляваш за края на човешкия живот такъв, какъвто го познаваш. Колко смяташ, че ще издържиш в свят, в който някой като Малусѐ или онова Ънсийли, което е разположило пазачите си Носорози из целия град, пипне Мрачната книга? Колко дълго смяташ, че ще искаш? Не става дума за забавления и игри, госпожице Лейн. Дори не става дума за живот и смърт. Става дума за неща, които са по-лоши от смъртта.